Най-после! След дълго очакване Испания най-накрая е шампион. И нещо повече. Отборът постигна триумфа си по своя начин. Разочарованието от непрекъснатите провали никога не накара футболистите да загубят вяра в себе си и да се отдалечат от начина, по който искат да играят.

Те винаги са се отличавали с отлична техника и творческо виждане на играта и са поставяли фантазията над прагматизма. И винаги знаеха, че са прави, въпреки че в тази надпревара имаха нужда и от трезва мисъл в някои срещи. Сега обаче получиха пълна отплата за това, че запазиха стила си на игра.

Високото темпо винаги е било запазена марка на английския футбол, въпреки че при Свен Йоран Ериксон и Стив Макларън нещата се промениха. Испания обаче отново показа, че високото темпо все още е много важно, но е само начална точка. Това, което трябва да се направи е да се гради върху прецизна техника и вдъхновяваща съзидателност. Прекрасният пас на Шави към Фернандо Торес и неговият блестящ завършек във финала срещу Германия олицетвори по най-добрия начин причината, поради която испанците заслужено са кралете на Европа.

Както и през 2004 година, когато Гърция спечели, това бе триумф на колектива. Испания обаче не е машина. Шави, Иниеста, Сеск Фабрегас и останалите са част от един организъм, в който всеки елемент притежава интелигентност и функционира отлично. Тяхното движение, скорост и желание за атака ги направиха отбор, който да носи наслада.

Победата с 1:0 бе като тази във финала през 2004, а с попадението на Торес головете на турнира станаха 77, точно колкото и преди 4 години. Без никакво съмнение обаче, надпреварата в Австрия и Швейцария бе много по-добра. Защото тук ставаше дума за желание, ентусиазъм, амбиция, за вяра на селекционерите в таланта на играчите и за повече атакуващ футбол.

Именно Испания е пример защо шампионатът бе толкова прекрасен. Тимът разполагаше с невероятен опорен полузащитник в лицето на Маркош Сена, който възроди ролята на дефанзивния халф, но правеше и много повече от това. Същото се отнася за Орландо Енгелаар и Жоао Мутиньо.

Това бе турнирът, на който треньорите окончателно повярваха, че крайните защитници са първата линия на атаката. Затова и Жирков, Рамос, Лам и Ван Бронкхорст направиха толкова силно впечатление. Изглеждаше, че международният футбол умира, потиснат от мощта и силата на клубовете, но след европейските финали се вижда, че той отново е жив.

Може би и Мишел Платини има заслуга за това. Когато той оглави УЕФА веднага предприе някои стъпки, като една от тях бе разпускането на Г-14 и превръщането на организацията в Асоциация на европейските клубове. Освен това УЕФА и ФИФА накараха отборите да оттеглят исковете си за компенсации, когато даден играч се контузи в мач на националния си тим.

Може би и поради тази причина турнирът бе толкова вълнуващ и привлекателен. Освен това сякаш изведнъж толкова много треньори осъзнаха, че атаката е най-добрата защита. Каквито и да са причините обаче истината е, че надпреварата в Австрия и Швейцария бе страхотно забавление за феновете, но то се дължеше най-вече на представянето на отбори като Испания, Турция, Холандия и Русия и на играчи като Андрей Аршавин, Уесли Снайдер, Деко, Лука Модрич, Колин Казъм Ричардс, Либор Сионко и още много други, които искаха да играят хубав футбол.

Първенството, което се проведе в продължение на 3 седмици увенча по най-добрия начин изтощителните 9-месечни първенства на Европа. Без съмнение подобни турнири връщат любовта към играта и показват, че клубовете все още имат нужда от държави.

Пол Доил, “Гардиън”