Новината за уволнението на Майкъл Карик едва ли изненада някого, защото за събитието се говореше от дни, но все пак у всеки любител на футбола остана едно неприятно усещане, когато се появиха снимките на разплакания мениджър. Сълзите на Карик в колата, докато напуска базата на Манчестър Юнайтед, силно ми напомнят за интимното признание на великия капитан на „червените дяволи“ Рой Кийн, че е плакал като малко дете, когато е напуснал клуба. Макар и по съвсем различни причини.

За разлика от лудия ирландец, който не си поплюва и сам изработи уволнението си от Юнайтед, атакувайки вербално дори помощника на сър Алекс Фъргюсън, Карик никога не е имал славата на скандалджия. Той по-скоро е от тестото на бягащите от конфронтации Гари Невил и Пол Скоулс, отколкото на жадния за спречквания Кийн.

Затова и назначението на Карик за постоянен мениджър не изненада никого. Като временен такъв той донесе спокойствие, сигурност и нови мечти в една изтерзана футболна територия. Завърши миналия сезон по превъзходен начин – 12 победи в последните 17 мача, като в този период нямаше отбор с повече точки от него. Тази статистика беше спомената дори от клуба при новината за уволнението на родения през 1981 година специалист.

свързани статии

Срутването

През този сезон нещата не се получиха, Манчестър Юнайтед записа антирекорди, влезе в зоната на изпадащите и беше ясно, че нещата не вървят. Раздялата беше очаквана, но в нейното официализиране липсваше класа и тя беше направена по грозен начин. На това мнение е и бившият бек Гари Невил, който сам осъзна колко е трудна мениджърската професия и от години се изявява като анализатор.

Във футбола едва ли има по-неблагодарен пост от треньорския. Може би единствено вратарският може да се конкурира с него. Защото отличните резултати бързо се забравят и само няколко слаби представяния могат да те срутят. Човекът, играл цели 12 години за този отбор, трябваше да си тръгне през задния вход. Позорно да чака уволнението си, докато цял свят знаеше, че шефовете преговарят с друг треньор. В случая те дори бяха трима. Поне.

Вмирисаната риба

Не мисля, че проблемът на Манчестър Юнайтед се казва Майкъл Карик. Рибата винаги се вмирисва откъм главата. Ако трябва да се облегна на шеговития роден фолклор, то от години Манчестър Юнайтед е един тлъст шаран във футболния океан. Сладководният „шаран“ Ман Юнайтед не само не може да оцелее в бурната солена действителност, но и много лесно „кълве“ на всяка въдица, пръскайки милиони за съмнителни футболисти.

Портфейлът – пълен, но главата – празна

Още преди Джим Ратклиф да купи близо 29% от клуба и да стане водеща фигура по спортните въпроси, на „Олд Трафорд“ си бяха създали славата на елементарен богат купувач.

Така действаше машината за пари Манчестър Юнайтед на пазара още след оттеглянето на сър Алекс Фъргюсън през лятото на 2013 година. Преди напускането на славния шотландец не си личеше, че мразеното от феновете семейство Глейзър, което днес държи около 70% от акциите, не е особено компетентно във футбола. Шотландецът замазваше слабото ръководство, носейки един гигантски клуб на собствените си плещи.

След Съра "червените дяволи" заприличаха на БФС - ръководството се оправдаваше за провалите с мениджърите (треньорите) и си измиваше ръцете с факта, че е осигурило пари, материална база, шампанско и хайвер, без да осъзнае, че самото то стои в дъното на цялата серийна бъркотия, продължаваща вече трета петилетка.

Не бива да забравяме, че до голяма степен Фърги дължеше успехите си и на изпълнителния директор Дейвид Гил, който остана в сянка за широката общественост, но всъщност беше един от архитектите на славния някога Манчестър Юнайтед. При това с няколко поколения футболисти.

Сладките далечни спомени за Фърги

В „Театъра на мечтите“ липсва и твърдата ръка на Алекс Фъргюсън. Неговите успехи са безспорни, но мнозина го смятат за най-големия в професията поради една съвсем друга причина – неговата безкомпромисност, характерна само за най-големите лидери в историята на човечеството.

Помните ли как беше изгонен Дейвид Бекъм? Центрираше по десния фланг с лекотата на футболист от видео игра, вкарваше голове и носеше огромни печалби заради маркетинговия си образ. Беше „златна кокошка“ във всяко едно отношение, но в момента, в който се помисли за по-голям от клуба, Фъргюсън го продаде. Подобна съдба имаше и капитанът Рой Кийн – сърцето и душата на Юнайтед в продължение на десетилетие. Машината за голове Рууд ван Нистелрой навярно блъфираше, когато реши да покаже, че рязко е станал прекалено голям, но и той беше „гилотиниран“ от Съра.

Три „златни кокошки“, които правят разликата. Трима велики футболисти, заради които много треньори ще си затворят очите и ще преглътнат Егото си. В името на клуба. Но не и сър Алекс Фъргюсън. Точно в името на клуба той взе далеч по трудното решение. И в рамките на точно три години тримата сензационно изхвърчаха. Мнозина се присмяха на мениджъра и бяха убедени, че той си вкарва автогол. Но Фърги продължи да гради отбора си и само 24 месеца след напускането на третия от натирените асове, Манчестър Юнайтед стана европейски клубен шампион за втори път в ерата на славния шотландец.

Племе с много вождове и малко индианци

Защо правя тази ретроспекция? Защото нито един мениджър на Юнайтед след Фърги нямаше неговия кураж и причината не е само в характера. Луис ван Гаал и Жозе Моуриньо винаги са били отлични треньори и куражлии, но първият беше по-скоро като лудия братовчед на дядото, дошъл да разсмее семейството за празниците, а вторият – нацупеният чичо, на когото вече не му се стои на масата и никой не го понася.

Нито един мениджър на Манчестър Юнайтед след Фърги не се почувства у дома си. Дори изигралият 12 сезона с водеща роля Карик. И причината е, че нито един от тях не получи нужната подкрепа от ръководството, нито имаше достатъчно компетентно и силно рамо, на което да се облегне. Манчестър Юнайтед е едно племе с много вождове и малко индианци, в което периодично се посочват изкупителни жертви, за да се умилостивят с кръвта им футболните Богове в очакване на „дъжд“, т.е. - трофеи.

Но дори на малките деца вече им е ясно, че за да се възроди този грохнал гигант, следващата глава трябва да падне по високите етажи, а не на треньорската скамейка. Защото Манчестър Юнайтед стигна най-голямото дъно – хора, които ненавиждаха този отбор по времето на Фъргюсън, вече дори не искат да се шегуват или подиграват. Защото няма нормален човек, който би ритал изпаднал в безсъзнание от голяма мъка противник.

 

Друми Георгиев, Gol.bg