Никой не е пророк в собствения си дом. Христо Стоичков успя да се пребори с тази максима, подминавайки я като поредния защитник, който е оставил зад гърба си. Единственият българин, спечелил "Златната топка", бе зачеркнат за футбола още като юноша, но въпреки това проби стената, защото успехът бе закодиран в гените му.

Талантът не е тенекия със сирене, няма начин да бъде качен на кантара и измерен в абсолютна стойност. Затова темата за съпоставките между големите герои на терена през различните епохи е безкрайно хлъзгава материя.

Но, както казва Жозе Моуриньо, след време оставаме сами със статистиката и резултатите. А те не търпят възражение - няма друг човек, който в такава степен да е променил теглото на нашия футбол пред света като Ицо. Да, гении е имало и преди него, но нито един от тях не успя да отключи мощния импулс, който в крайна сметка ни изстреля до четвъртото място в света.

Генетичният код на Камата бе задействан до голяма степен и от трасето, което премина, изкачвайки се към върха. Във финалния му етап то изглеждаше като магистрала, но началото мина през минното поле на изпитанията. На 14 години, възраст, когато нормалният юноша тепърва узрява, той бе пратен на футболна каторга в заводски отбор. На 16 го хвърлиха в казана на В група, абсолютно сам в чужд град.  Той обаче превъзмогна всичко и поредното изпитание го правеше още по-силен.

На 18, когато се озова в съблекалнята на ЦСКА, вече бе достатъчно корав, за да не се счупи, изправяйки се пред колоси като Георги Димитров-Джеки и Стойчо Младенов. Една година по-късно издържа и на ядрения удар, последвал финала за Купата на България, който помете двата най-големи клуба в страната.

Впрочем по един много странен начин скандалът през 1985 година му отвори терен за още по-бързо израстване. Съсипвайки ЦСКА в тогавашния му вид, номенклатурните бонзи от ЦК на БКП преждевременно съкратиха срока на годност на един велик отбор, който обаче бе минал пика си. А на изгорената земя, останала след него, Стоичков отдавна се бе научил как да оцелява

Нататък вече бе много по-лесно. Христо попадна на възможно най-подходящия за него треньор. Димитър Пенев не се нуждаеше от кабинетния академизъм на великите теоретици. Той просто чувстваше футбола с всяка фибра на тялото си и направи каквото трябва. А в интерес на истината, не беше и нужно и да се прави кой знае какво. Ицо вече имаше основата, трябваше единствено да получи свободата да я развие, с лека логистична подкрепа.

Когато отиде в Барселона, Стоичков вече бе завършен играч. Там Йохан Кройф имаше план, но очевидно не и най-подходящите изпълнители за реализирането му и проектът му вече две години тъпчеше на място. Днес на "Камп Ноу" никой няма да си го признае, но сезонът, в който Ицо дойде, бе последният шанс на холандеца да се задържи на поста. Повече от три години там нямаше да чакат никого, дори и Кройф.

Има и още нещо, за което малцина си дават сметка. Колкото и да ви обясняват, че си имате работа с нещо повече от клуб, Барса на Стоичков няма нищо общо с Барса на Меси като рейтинг в света на най-големите. Да, това бе една от двете най-значими марки в Испания, но в последните 30 години, преди да се обзаведат с българската си кама, те бяха спечелили две мижави титли в Ла Лига, а зад граница бяха известни преди всичко с колосални издънки - нещо като евроидиотите на категорията си. Един заспал гигант, който се нуждаеше от искрата на Ицо, за да бъде събуден за нови подвизи. 

С него Барселона спечели първия си трофей в КЕШ/Шампионска лига и задълго пречупи гръбнака на Реал с четири поредни титли на домашната сцена. Така Стоичков успя там, където само 8 години по-рано се провали Диего Марадона, поне по координатната система на Моуриньо. Христо рестартира Барса, но вече в съвсем друго измерение, ни повече, ни по-малко.

Малко по-късно Ицо повтори същото упражнение и с националния отбор на световното през 1994 година. Вярно, имаше на разположение възможно най-добрите партньори. Честно казано, две трети от тях превъзхождаха титулярите в първия дриймтийм на Барса или бяха на тяхното ниво като минимум, ако трябва да сме по-скромни. Както обаче ни учи историята, само това не стига. България и друг път е имала велики генерации, но всички те, без изключение, са рухвали в решителния момент преди големия удар, препънати от спирачките на самоподценяването. Все нещо не им достигаше. 

Със Стоичков това обаче бе невъзможно. Неговото "айн, цу цвайн, цу дрън" бе ритуална клада, изпепелила комплексите на миналото. Ето това бе Христо Стоичков. Останалото е рутинна хронология, която можете да намерите в репортажите на пожълтелите вестници.

Честит 55-и рожден ден,
Христо!

Материал на "Тема спорт"