След демонстрираното във Велико Търново ЦСКА за пореден път ни убеди, че има сериозен спортно-технически проблем, а за справянето с него има само два начина – реалистичен и фантастичен.

Реалистичният е, ако някоя сутрин шейх Мансур се събуди с проникновената мисъл да премести играчите на Манчестър Сити барабар с Гуардиола на “Армията”. Фантастичният е шефовете в Борисовата градина най-сетне да излязат от коловоза на самозаблудата, да превъзмогнат собственото си его и да променят изначално грешната си концепция и подход към процесите в клуба, което превърна игровия дефицит в синдром. И последното далеч не е прозрение, плод на 90-те безидейни минути срещу опашкаря в класирането, а е резултат на натрупванията при червените в последните години.

В този период така и не бе сглобен силен, доминиращ, знаещ и можещ отбор,  който да се превърне в реален кандидат за титлата. Бяха извършени 15 треньорски рокади, а червената фланелка бе поверена на трицифрен брой футболисти, но ефектът винаги бе един и същ.

свързани статии

ЦСКА всеки път тръгваше с големите амбиции и обещания, треньорите бяха “супер”, футболистите – “диаманти”, а финалът бе разочароващ, като в повечето случаи надеждите умираха някъде около Коледа. А после идваха оправданията – съдиите, БФС, Лудогорец, системата…

Понякога за разнообразие ставахме свидетели и на артистично посипване на собствената глава с пепел и мелодраматично признаване на вина с уж сгрешен избор я на треньор, я на футболисти, но задължително в репертоара влизаше и лошо проведената подготовка.

И всичко това се повтаряше, повтаряше, за да се превърне в досадно клише. И най-интересното е, че независимо кой бе начело на тима и как се казваха изпълнителите на терена, то ЦСКА изиграваше до максимум два силни мача за сезон. Казано накратко – силните мачове на отбора са в пъти по-малко от слабите…

Материал на Явор Пиргов

* Как завършва анализът, четете в петъчния брой на "Тема спорт"