Франкино беше от Пискинино (Дребосък), но беше Гигант. Беше Непобедим. Франкино беше главният капитан на всички и на всичко. Веднъж го попитаха: „Франко, кога започна да ставаш Непобедим?“ А той с мекия си глас отговори: „Не аз, всички. Аз бях само либерото. Всички. Саки, Капело и Отборът. Да, напишете го с главни букви: Отбор. Велики, чудесни, огромни. Ние бяхме Милан“. Винаги казваше, дори когато губеше: „Да, добре, загубихме. И какво от това? Случва се, така е. Кой не губи? Но ние сме Милан“. После ще каже още и, той, който говореше толкова малко, ще разкаже за това в една прочувствена книга, озаглавена „Свободен да мечтая“.

„Може би започнахме да ставаме „Непобедими“ срещу Реал Мадрид през април 1989 г., когато създадохме шедьовъра си. Доминирахме във всяко едно отношение: технически, тактически, физически и психически. В крайна сметка спечелихме с 5:0. Никога не спряхме да атакуваме. Ариго каза: „Момче, това е перфектният мач“.“

И си спомняше наизуст състава от „онази“ нощ. „Джовани Гали, Тасоти, Малдини, Коломбо, след това Филипо Гали, Костакурта, аз, Донадони, Рийкард, Ван Бастен, Гулит, след това Вирдис, Анчелоти“. А резервната скамейка, Франко? „Разбира се: Пинато, Муси, Вивиани. Нашият велик Ариго, Рамачони, доктор Монти. В онзи мач имах пълен контрол – едно чудесно усещане, именно защото беше плод на жертви и революционни визии. Бях освободен либеро. Всяко вдишване, всеки поглед, всяко движение беше красота. Но бяхме и свирепи. Не отстъпихме нищо. Не си спомням колко пъти ги хванахме в засада“.

Саки казваше: двадесет и седем. После увеличаваше числото – двадесет и девет или може би тридесет и две. А Франко беше „еластичният“, с онази властна вдигната ръка. „Спрете, стойте на място“. Франкино ще разкаже: „Срещу Реал дори не усещах умора, тласкан от ентусиазма на „Сан Сиро“. Бяха осемдесет хиляди или може би деветдесет. Изглеждаше, че дишаме заедно, сякаш бяхме едно цяло“. Те бяха едно цяло. Франко ще каже: „Чувствахме се непобедими“. Ето, отвъд серията от победи и резултатите, „Непобедимият Милан“ се ражда точно там, пред президента на Реал Мадрид, Рамон Мендоса, който след 5:0 възкликва: „Es una verguenza“ (Това е срам).

След това идва Барселона. Финалът на Купата на шампионите. Двадесет години след мача на Милан с Роко и Ривера в Мадрид срещу Аякс. Това е нощта на „червено-черната вълна“ – хората се втурват с мотоциклети (някои, заради залог, дори с велосипеди), с коли, със самолети и с кораб, пълен с фенове на Милан. Градът е опиянен от щастие още преди мача. Улиците, алеите, парковете – всичко е в червено-черно. Стадионът е изцяло в червено-черно. Ел Пискнин ще си спомни: „Резултатът 4:0 срещу Стяуа (Букурещ), която беше спечелила Купата на шампионите през 1986 г., беше естественото продължение на онази вълшебна нощ. Бяхме шампиони на Европа след двадесет години. Като капитан бях първият, който вдигна купата. Мнозина и до днес ме питат какво е усещането. За да го разбереш, просто трябва да го преживееш. И аз самият го разбрах с времето. Едва когато се отдалечих от терена, след като приключих кариерата си, успях да се насладя напълно на този момент. Може би защото великите неща се виждат по-добре от разстояние“.

Адриано Галиани, икона на росонерите, който с Милан спечели шампионски титли, Купи на шампионите и Междуконтинентални купи, обичаше (и все още обича) да разграничава Милан в две епохи. Тази на „Безсмъртните“ и тази на „Непобедимите“. Милан на Саки, „hombre de la revolución“ (заглавие на испански вестник), остава в историята като „Безсмъртен“. Франко Барези е капитанът. Миланът на Фабио Капело става „Непобедим“. Франко Барези е капитанът. Франкино ще си спомня този преход по следния начин: „Капело, като се основаваше на основата, оставена от Саки, намери начин да ни придаде още по-голяма стабилност в отбраната. От една страна ни даваше повече свобода да се изразяваме на терена, а от друга – ни възлагаше по-голяма отговорност. Той ни предаде голяма конкретност във всяка игрална ситуация: бяхме изключително ефективни както в атака, така и в защита. По-специално в последната научихме един фундаментален аспект в опасни ситуации, като например при центрирания в наказателното поле: колко е важно никога да не изпускаме от поглед противника, когото пазим, като по този начин избягваме да се разсейваме от топката. Топката сама по себе си не влиза в мрежата, а когато играеш на зона, забравяш това. Резултатът беше великолепен. Постигнахме невероятна последователност в резултатите, като успяхме да останем непобедени в първенството в 58 поредни мача – от последния мач на Саки през май 1991 г. до март 1993 г. Освен това, между декември 1993 г. и края на февруари 1994 г., установихме и нов рекорд в защита, като не допуснахме гол в продължение на 929 минути в първенството, със Себастиано Роси на вратата – истинско феноменално явление.“

Още в своята богата и ценна книга Барези обяснява: „Поради тази причина, както и заради дългата поредица от успехи, Миланът на Капело ще остане в историята като отборът на „Непобедимите“. През петте сезона под ръководството на „Фабиучо“ отборът печели 4 титли, 1 Шампионска лига, 1 Европейска суперкупа и 3 италиански суперкупи. Още „Ил Пискинин“: „През този изключителен период отборът бе подобрен както количествено, така и качествено, с привличането на играчи като Еранио, Албертини, Лентини, Бобан, Савичевич, Папен, Панучи, Роберто Баджо, Де Наполи, Ди Канио, Нава, Серена, Брайън Лаудруп, Десаи, Уеа. Съотборници, които помня с голяма обич и които бяха до мен дълго време. Но се чувствам неизтриваемо свързан преди всичко с отбранителната линия, която съставяхме с Тасоти, Малдини, Филипо Гали и Костакурта, защото играхме заедно около едно десетилетие, през което намерихме единство в целите, което остава най-висшият израз на това да си отбор: всеки правеше другия по-добър“.

В началото Ариго Саки казваше на Барези: „Франко, играй с топката. Франко, всеки път, когато правиш дълъг пас, ми причиняваш разочарование“. А Франко отговаряше: „Анчелоти е прав, Саки е изпреварил времето си и ни убеди всички“. А Саки, който сега плаче, казваше: „Франко е куражът, нашият главен капитан, фланелката на Милан му е проникнала под кожата. Франко е монументален. Той вдъхва спокойствие и сила на всички, във всеки мач, във всяка бурна атмосфера. Всеки път, когато се изкачва с топката в краката си, пламъците на ада се отдръпват“.