Може да е мимолетно колкото се иска, временно по своята същност, но това, че се озовава начело пред всички, дори и само за една нощ, потвърждава, че пътят е правилен и влива ценни капки оптимизъм в Милан, който току-що излезе от три месеца на силен натиск. Новият кормчия Рубен Аморим, след като в деня на представянето си говори открито за втора звезда, сега призовава за малко по-нисък профил, и това е напълно разбираемо. Работата, която го очаква, е значителна, както показва тази победа с 2:0 над Венеция, която не беше толкова гладка и линейна, колкото резултатът би могъл да подскаже. Под погледа на Джери Кардинале (и на емигриралия Леао, който беше на трибуната) и под дълбокия знак на Франко Барези, дебютът за сезона на „Сан Сиро“ срещу Венеция завърши с първия гол за „росонерите“ на Рамош (който се реваншира за три големи пропуска) и автогол на Халхал в края на мача. Като цялостно представяне Милан от първия кръг в Торино беше по-добър, но не може да се разчита само на агресивност: нужен е и цинизъм, зрелостта да не се плашиш, ако нещата не изглеждат да вървят в правилната посока. Португалският треньор изискваше интелигентност и смирение: получи и двете. Венеция, както и срещу Лече, напуска терена с повече от едно съжаление: можеше да извлече нещо повече от този мач.

Аморим сметна, че не е лоша идея да се появи за първи път на „Сан Сиро“, придружен на терена от носител на „Златната топка“. И така, в сравнение с мача в Торино, Яшари остана на пейката, а Лука Модрич влезе в състава. След това още една промяна: на левия фланг Бартезаги, а не Еступинан. Останалият състав остана непроменен, а и Джовани Стропа следваше същата линия като в първия кръг: Венеция излезе с идентичен състав, с изключение на Хапс, който замени Корея на левия фланг. Нападението беше поверено на Йебоа и Адамс. 

Всичко започна както се очакваше и както „Меаца“ се надяваше, след като прекара твърде много месеци в очакване на съперниците: „Милан“ атакуваше с наведена глава, но с разум, с ожесточена и обмислена преса във всички аспекти. Дори когато някоя линия на преса бъдеше преодоляна, сплотеността на отбора позволяваше незабавно възстановяване на топката. Венеция беше като без дъх, под вода, както дори площад „Сан Марко“ без „Мозе“, неспособна да пресече средата на терена въпреки непрестанното движение на Йебоа, който се опитваше да отвлече централните защитници на „росонерите“. Венецианците нямаха изход дори в сърцето на терена, защото Модрич и Муса, разположени на различни линии, покриваха коридорите за пасове. Така продължи четвърт час – еднопосочен сценарий, който обаче, когато се полага толкова интензивно атлетично усилие, трябва да се превърне в гол. Милан обаче се сблъска с добрата защитна организация на венецианците и със собствените си грешки. На подсъдимата скамейка се озова Рамош, който беше толкова добър в защитата на топката и играта с гръб към вратата, колкото и несигурен – и това е меко казано – в опасната зона на наказателното поле. Три грешки, заслужаващи критики, в първия мач, а за истински нападател – без да се отчита вълнението от дебюта на „Сан Сиро“ – това е прекалено висока средна стойност.

Първият пропуск бе в 12-ата минута – Чуквезе отне топката по фланга и веднага подаде на дълбочина към Рамош, който се озова сам срещу Станкович: вратарят прояви отлични рефлекси, но един номер 9 трябва да вкарва такива топки в мрежата. След изтичането на първия четвърт час интензивността на Милан спадна и Венеция започна да се проявява. Домакините тактически все още са в процес на изграждане и това си личи: защитната линия, която Аморим изисква да бъде висока – понякога много висока –, ако не е добре синхронизирана, може да отвори магистрали за противниците. В 24-тата минута, например, след неточен избиващ пас на Бартезаги, Павлович спаси вратата си от практически сигурен гол на Йебоа. Това е Милан, който е загубил инерция и играе с забавено движение на топката, жертва на общ спад, който не очакваш толкова рано. В отбрана, освен това, не създава точно впечатление за непробиваемост. Ако към това добавим и другите две явни грешки на Рамош – десен удар право в Станкович и грозен пропуск от вратарското поле – ето че над „Меаца“ започват да витаят лоши предзнамения. Един от онези мачове, които започват зле, срещу все пак добре организиран съперник. 

Второто полувреме за „росонерите“ започва още по-зле, защото Венеция издига центъра на тежестта си и решава да прояви смелост. Милан се клати, а „Меаца“ се тревожи заедно с Аморим. Освен един удар в напречната греда на Муса след меле в наказателното поле, всички опасни моменти са в зоната на „росонерите“ с Адамс и Йебоа, който на моменти е неудържим. И така, когато се навършва един час игра, Аморим прави промени в атаката (радостни потвърждения за Сисе, слабо представяне на Лофтъс-Чийк). Влизат Рабио и Саелемакерс – ход, който дава резултат, както и в Торино. Този път инициаторът е белгиецът, който излиза в контраатака по лявото крило и подава на Рамош в движение. Португалецът е блокиран от Бузио и има минимален ъгъл за удар, но успява да го намери с ляв крак, което е похвала за техниката му. Гол при дебюта на „Сан Сиро“ в най-сложната ситуация в мача – предишните грешки могат да бъдат забравени. В този момент трябваше да се играе разумно, без да се допуска грешката да се затвори отбраната: задачата беше изпълнена. Автоголът на Халхал в края на мача, след пробив на Яшари, сложи край на мача.