Ето това се нарича вратар с характер. Майк Менян трябваше да прояви именно такъв, за да предотврати най-голямата издънка, хвърляйки се с най-болезнената част от тялото си, която обаче в този случай се оказа доста ефективна. Моментът, в който „Милан“ окончателно защити преднината си и запази крайното 3:2 срещу Аталанта. Росонерите поведоха с 3:0, но допуснаха два гола и в 882-ата минута Дзапакоста нахлу в сърцето на наказателното поле без особени затруднения – нещо, което вече бяхме виждали няколко пъти в предходните минути – и се озова един на един с Менян. Френският вратар се придвижи към него и когато крилото на „нерадзурите“ стреля, той застана по единствения възможен начин: опитвайки се да разтвори краката и ръцете си колкото се може повече, за да ограничи пространството на противника.

Дзапакоста стреля, а Майк отрази – с коя част от тялото, вече го разбрахме – това, което мнозина бяха обявили за сигурен гол. За да се разбере това, беше достатъчно да се чуе дъхът на стадион „Меаца“ през онези последни, изключително сложни двадесет и пет минути. Голът на Гаетано беше посрещнат практически с безразличие. По принципа: „Е, добре, малко гордост не вреди, все пак играем прекалено добре“. Голът на Крстович породи тревога, граничеща със страх: „Ето, ще видиш какъв ад ще бъде в последните минути“. А когато Дзапакоста се появи пред Майнян, настъпи тишина. Тази част от секундата, която разделя удара от неизвестното и която изглежда да трае цяла вечност. 

 

Когато Майнян отрази удара, мнозина избухнаха в радост, сякаш беше отбелязан гол. Майк обаче не – той лежеше на земята, измъчен от болка, но добре съзнаваше, че е спасил „Милан“ от резултат, който трудно би могъл да се обясни след толкова блестящо първо полувреме. Това са точки, които французинът добавя към класирането, заедно с тези, които фигурират в списъка на голмайсторите, и в крайна сметка това е хубава история, ако си припомним всички въпросителни от лятото. Когато Майк замина за Световното първенство с главата пълна с мисли, без да знае какъв „Милан“ ще намери при завръщането си. И може би, кой знае, дори си е задавал въпроса – никога няма да разберем със сигурност – дали самият той наистина би искал да се върне в този „Милан“. Разбира се, настоящият договор (до 2031 г.) защитаваше клуба повече от достатъчно, но Майк е горд и амбициозен човек. Иска да печели, иска да играе в Шампионската лига. Към летните съмнения относно „росонерите“ се прибави и дълбокото разочарование от световното първенство, с тъжния мач за третото място срещу Англия, в който той се озова погребан под тежестта и срама от шест гола. След това се добавиха и полемиките около погребението на Барези (феновете на „росонерите“ искаха да го видят там в качеството му на капитан) и, накрая, тези за допълнителния отпуск, поискан и отпуснат от Аморим на него и Рабио. 

Когато Менян се завърна в Миланело, въпросителните се разсеяха като облак дим. Той се постави на разположение на Аморим, запозна се с новия треньор на вратарите (Майк беше много привързан към Клаудио Филипи, доведен от Алегри) и започна да работи, без да си задава повече прекалено много въпроси. С обичайната си сериозност, с обичайната си педантичност, с обичайния си характер, който не е точно податлив. Спасяването срещу Дзапакоста не струва само три точки, а цял проект: защото за този незрял и все още в процес на изграждане „Милан“ да допусне три гола един след друг би било смъртоносно за духа.