Ако поискаме да обобщим в едно изречение случилото се в мача срещу Аталанта в сряда вечерта, можем да кажем, че Интер победи, но не убеди. Анализирайки сухата статистика или гледайки най-интересните моменти от двубоя (два гола, две греди, пропусната дузпа), би било естествено да останем с впечатлението, че миланският тим е имал пълно превъзходство ... което обаче няма нищо общо с реалността.

Именно гостите от Аталанта диктуваха събитията в дълги периоди от срещата на „Сан Сиро“ с манталитет на голям отбор и халфова линия с характер, която не се притесняваше да държи топката и да търси комбинативна игра.

Точно обратното пък може да се каже за отбора на Валтер Мадзари. Това, че средната линия на Интер не е в състояние да предлага качествен футбол, може и да не го научихме вчера. Сравнението с бергамаските на „Джузепе Меаца“ обаче категорично не бе в полза на домакините.

Чигарини изигра повече топки, отколкото Гуарин и Ковачич, взети заедно, както и двойно повече от Медел. Гуарин опита едва 27 паса за 66 минути (от които само 15 точни), но тръгна напред с поглед, забит в краката си, поне 20 пъти, опитвайки да нахлуе в пеналта, без да си дава сметка за разположението на съотборниците си.

Ковачич пробва 38 подавания, но само 27 от докосванията му бяха продуктивни. Медел показа почти 100-процентова успеваемост при пасовете (41 от 44), но често пъти залагаше на подавания по широчината на игрището, вместо по вертикалата.

В същото време Чигарини игра с кълбото 83 пъти, а Кармона – 61. И двамата са научени футболисти, които играят с вдигната глава и нищо чудно, че Аталанта владееше топката повече от домакините (в 55% от времето, а през втората част показателят стигна до 60%). Териториално тимът от Бергамо също имаше леко превъзходство. Да прощава Мадзари, но в сряда Интер спечели благодарение на контрите или, ако предпочитате, на статичните положения.

Някой ще отбележи, че футболът е игра на головете, но тази логика може да служи за оправдание само в кратък отрязък от време. Може да побеждаваш от време на време по този начин (и то съперници като, общо взето, непретенциозния Аталанта), но с оглед на целите, обявени от Тохир (завръщане в Шампионската лига и влизане в топ 10 на най-големите в Европа), на отбора на Мадзари му предстои да измине още доста дълъг път.

Футболистите на Интер са егоисти по своите характеристики, но и по необходимост. Медел си върши работата отлично, но от него не могат да се очакват големи неща в организацията на атаките. Както Ковачич, така и Ернанес и Гуарин пък предпочитат да тръгват с топка в краката и да се надиграват сами със съперниците, без да се замислят особено за пласирането на съотборниците си. Те подават само в краен случай – когато не им остава друго.

Това е причината маневрите в атака да зависят от прищевките на атакуващите халфове или от отиграванията на нападателите, без да са подчинени на някаква ясна логика и схема. Но на Мадзари, който заяви, че е доволен от резултата и от играта, това явно не му прави лошо впечатление...

Серджо Станко, Goal.com