Всички нови попълнения, които акостираха това лято на "Висенте Калдерон", не дойдоха в Атлетико (Мадрид). Те дойдоха в Атлетико на Симеоне.

Аржентинецът превърна в институция един клуб, който се носеше по течението. Работата му като треньор сякаш ни напомня, че във футболните клубове, освен футболистите, работят куп ръководители, секретари, спортни директори.

На терена Симеоне налага практична, разумна игра. Много ефективна в защита и ефикасна в нападение. Ако Атлетико успее да стигне с три докосвания до противниковото наказателно поле – какво пък, отлично.

Останалото не го интересува. Той не държи отборът му да играе фино и елегантно, мнението на пресата не го вълнува особено. Симеоне обаче е подвластен на суеверията: той се стреми да изпълнява едни и същи ритуали, да яде едно и също и да слуша една и съща музика, когато побеждава.

Атлетико се превърна в сериозна сила, включително и в Европа. И голямата звезда на този отбор не е нито Коке, нито Арда; нито пък бяха Коща, Куртоа или Фалкао; нито ще бъдат Манджукич, Гризман или Хименес. Звездата е една и се казва Диего Пабло Симеоне, роден в Буенос Айрес през 1970 г.

Като футболист той обитаваше критичната зона на терена, в която е важно да говориш – да говориш със съотборниците си, да спориш със съдията, да се караш със съперниците и никога, никога да не млъкваш. Да говориш от името на отбора, да говориш с президента, да приказваш с пресата и да разменяш някоя друга реплика със запалянковците, преди отново да заговориш на игрището.

Симеоне е роден треньор. Това, че един футболист ще стане треньор, се разбира не по начина, по който играе, а по това какво казва с играта си.

Симеоне винаги имаше какво да каже. Той беше полузащитник, който никога не пропускаше възможността да влезе в някое единоборство, отнемаше топката, доставяше я разумно където трябва и умееше да стреля, понякога се включваше в атаките и, от време на време, ги завършваше.

Той беше незаменима фигура за всичките си треньори, не толкова заради изключително отговорната си игра, колкото заради невероятния баланс, който осигуряваше на тима си. Симеоне беше съвършен източник на баланс. Беше способен да предвожда агресивните контри на Арагонес в Атлетико, да дърпа конците на пещерната система на Билардо и на затворената схема на Басиле; както и да повишава тон в съблекалнята в присъствието на Марадона или Роналдо.

Принципите, на които футболът, отборите и личностите от онази епоха научиха Симеоне, понастоящем ръководят неговите играчи. Те му вярват, но преди всичко му се възхищават. Един клуб без треньор или бивш футболист, който да буди възхищение, е обречен.

Увереност и характер, както и огромна доза здрав разум по отношение на покупките и продажбите; на това, което трябва да бъде казано и онова, което трябва да се премълчи; кога трябва да атакуваш и кога да се браниш; какво губиш и какво печелиш – това превръща Атлетико на Симеоне в един от най-добрите отбори, където може да се озове едно ново попълнение.

Манджукич, Гризман, Хименес и останалите имат шанса да играят в голям клуб, ръководен от голям треньор. Симеоне е най-голямото треньорско откритие след Гуардиола. Стиловете на двамата са много различни, но поведението и характерите са твърде сходни, като и двамата вдъхват огромна увереност на своите футболисти.

Когато се питаме кое създава треньорите, отговорът е думите. От играч, който има какво да каже, става треньор, който умее да говори.

Хосе Рамон Фернандес де Кеведо, Goal.com