На 38 години Матей Казийски продължава да е волейболист от световна величина. За него в пълна степен отговаря клишето „Формата е временна, а класата – вечна“. От началото на сезона българинът играе на непривичен за него пост – диагонал, след като над 20 години изкова най-големите си успехи като посрещач. Преди малко повече от седмица тимът на Казийски – Тренто, достигна до финала на световното клубно първенство, който загуби от Перуджа с 1:3 гейма. А българинът беше избран за… „Най-добър диагонал“.

- Матей, пореден голям финал за теб, отново на високо ниво. Бяхте близо до успеха за световното клубно първенство. Какво не достигна?

– Надявахме се да е по-добре. Финалът е добър резултат, но не е достатъчен. Имахме своите шансове. Не достигна малко стабилност в нашата игра. Бяхме повели с добра преднина в третия гейм, но точка по точка започнахме да я губим. Там се пречупихме и това предреши мача, в четвъртата част нямаше игра.

- Играеш от началото на сезона като диагонал на разпределителя. Защо се стигна до тази крачка?

– Не беше някакво фрапантно решение. Бяхме го мислили като вариант още миналата година, но тогава заложихме на схемата с тримата посрещачи. И този сезон бяхме решили да продължим по този начин, но видяхме, че е нужна стабилност на този пост. Още повече нямахме проблеми с посрещането и нямаше смисъл да оставаме с тази система. С цел да се създаде повече сигурност при атаката от втора линия се отказахме от системата с тримата посрещачи, защото се губи ритъм. И сега виждаме, че се получава по-балансирана игра.

- Ти как се чувстваш на тази позиция? Спечели и първата си индивидуална награда за нея, при това на световното клубно първенство.

– В началото ми беше малко странно. Но виждам, че с течение на мачовете става все по-добре. Все още се затруднявам с нестандартните топки. Когато топката е добра, нямам никакви проблеми. Даже съм изненадан от себе си Но когато става въпрос за високи топки или вдигнати от дълбочина, е по-сложно – трябва да се свикне с разстоянието от мрежата, с блока и с позицията на игрището.

- Матей Казийски да каже, че нещо му изглежда трудно във волейбола, направо звучи странно…

– Не съм казал, че е трудно, просто трябва да се свикне (смее се). Определено е по-различно, има тънкости в това да си диагонал. Не е едно и също с това да играеш посрещач, но не са големи разликите. Трябва просто повече време и повече опит. Сега е малко трудно, защото особено в последния месец сме в график пътуване-мач-мач-пътуване-пътуване-мач. Няма много време да се тренира и да се отработват такива специфични ситуации.

- Лесно ли се адаптира човек, който над 20 години преди това е бил посрещач, да играе цял сезон като диагонал?

– Само в началото беше трудно, даже аз самият предложих да пробваме този вариант с мен като диагонал. Аз съм доволен, защото се справям добре. В допустими граници.

- Караш втора младост, как успяваш да държиш такова ниво вече на 38?

– Със сигурност подготовката преди сезона ми помага страшно много, защото влизам в шампионата в добра физическа форма. Самият факт, че и лятото нямам участие с национален отбор, помага много, защото това обикновено е много тежък сезон. И за разлика от младите момчета в отбора, които имат страшно много мачове и пътувания лятото, аз имам възможност да тренирам и да подготвя физиката си за шампионата. От друга страна, треньорът оценява факта, че съм на 38, и понякога ми дава почивка.

- 38 страшно ли ти звучи?

– Не, на фона на това, което се случва през последните години, не звучи страшно. Много състезатели стигнаха до по-завидно спортно дълголетие. И това се дължи на по-добрата подготовка. Страшно звучи, като се огледам в съотборниците си и те са на по 19, 20, 21 години. Тогава се усеща голямата разлика На терена не е така фрапантно. Честно казано, както се чувствам в момента, имам още в себе си.

- Като те слушам, усещам, че си готов да играеш на високо ниво поне още една-две години.

– Като желание, да, готов съм. Но тялото ще покаже. Ако се чувствам добре, бих го направил. Изтича ми договорът през тази година и след празниците се надявам да седнем и да поговорим с ръководството, за да стигнем до някакво решение. Ще видим и те какво мислят по въпроса. Надявам се да имам възможност, защото се чувствам добре и във форма. Било то като диагонал или посрещач. А може би център!

Гледаш ли отвъд кариерата?

– Да гледам – не. Но съм се замислил сериозно. Това ще свърши някога. Към момента, понеже се чувствам добре, нямам някакви конкретни планове. Започвам да си мисля какво бих правил, като завърша кариерата.

- Докъде стигна с мисленето?

– Имам някакви далечни планове за Тренто. Към момента това е.

- Т.е. да участваш в живота на клуба след края на кариерата?

– Да.

- В крайна сметка там е домът ти. Там изкара голяма част от кариерата си. И си приет наистина като свой. Така че на мен ми звучи логично.

– Да, наистина доста години изкарах тук. Един вид естествено преминаване ще бъде. Но не искам да бързам с нищо конкретно. Такъв вариант има, ще видим докъде ще я докараме. Засега продължавам да играя и се усещам, че мога.

- Матей, сериозен проблем в България, не само във волейбола, но и в спорта, е, че младите нямат амбиция да се развиват, карат я малко по течението. Имаш ли такива наблюдения и в Италия?

– Не бих го нарекъл липса на амбиция. Просто начинът, по който го показват, е далеч от това, което аз като малък съм наричал желание и амбиция. Иска им се, не искам да спекулирам за социалните мрежи и технологии, но проучвания го показват, че младите нямат това усещане, че трябва да се потрудиш за нещо, за да се получи. И може да не се получи веднага и на секундата. И когато трябва да вложиш нещо, без да имаш някакъв обозрим резултат, им става тежко и не разбират защо трябва да го правят. Просто интернет позволява задоволяване на техните нужди във всеки един момент и те нямат потребността да се стараят за дълъг период от време, за да получат нещо като награда. В спорта и живота това не се отразява добре.

Липсва търпението. Дългосрочната инвестиция изглежда непривлекателна.

– Да, по-лесно е да седнеш, да извадиш телефона, да се начатиш или да си получиш лайковете веднага, отколкото да блъскаш в залата за нещо, което може да дойде след 6 месеца. Трудно е да ги убедиш младите в нещо подобно. Едно време просто нямаше друга алтернатива.

- Доста твои съотборници от националния отбор се върнаха да играят в България. Твой край на кариерата в България ми звучи невъзможно.

– Не съм казал „не“. Тези 1-2 години съм твърдо закотвен в Тренто, защото синът ми започва училище. Като порасне, ще видим.

- Трансформация като теб на поста в Италия претърпя и Алекс Николов. Как виждаш развитието му?

– Последните мачове, за съжаление, не можах да ги гледам, видях само резултатите. Да се включи на тази възраст в отбора е страхотен резултат. И той се справя добре като цяло, не просто защото те имат нужда от играч на поста. Той самият е на ниво и заслужава поздравления и суперлативи и да продължава все така.

- Резултатите на националния отбор не са особено обнадеждаващи в последно време. Смяташ ли, че ще има положителна промяна? Пламен Константинов се завръща начело, а предстои много тежко лято.

– Надявам се. С доста хора си говоря напоследък по този въпрос. За мен резултатите в последно време не са обективни за нивото на играчите, с които разполага. Българският национален отбор може да покаже много повече, но зависи от това каква работа ще се свърши и какво е настроението вътре. Но за това не мога да говоря, бидейки далеч толкова дълго време.

Петър СТОЯНОВ, "Тема Спорт"