ВАСИЛ КОЛЕВ

vasilkolev.com

Уакра е южно предградие в катарската столица Доха. И едно от местата, където животът понякога изглежда спрял. То е и началната точка на една от линиите на свръхмодерното метро, което отвежда до останалите квартали на Доха. Сякаш там започва модерният живот, още повече че в далечината и сред пясъците и прахта се вижда построеното от стъкло и бетон.

Някога, преди да открият залежите от петрол, Уакра е имала по-голямо значение. Това е мястото, където гмуркачите за перли са заработвали своите скромни пари. Днес в Уакра можеш да усетиш какъв е бил животът преди, защото местният пазар, наричан сук, е уникално място, в което нахвърляните всякакви стоки не преобладават в сравнение с лабиринта от жълти кирпичени постройки. Няма нищо общо с типичния стар сук в центъра на Доха. Крайбрежната алея, която граничи със златист плаж, който прелива в тюркоазеното синьо на морето, предлага идилично спокойствие. И заради това я избирам за глътките сутрешно кафе, чрез които да се сбогувам с Катар. Часове след финала между Аржентина и Франция на Мондиал 2022 ще се отправям за България.

За първи път ще гледам на живо финал на световно, макар че съм ходил още два пъти на мондиал. През 90-те обаче беднотията беше голяма и вестникът не можеше да си позволи подобно нещо, макар че на терена бе златното поколение на България.

Вълнението е голямо за подобно събитие на живота, а Уакра е чудесното начало на деня, защото светът предстои да се гмурне и да намери най-красивата перла – коронясването на Лео Меси като най-великия футболист на нашето време. И същевременно е единственото място, където сякаш гениалният аржентинец не „съществува“. Абсолютно навсякъде другаде в Катар това е като че ли единственото, което можеш да видиш, и неизбежната тема с трепета на местните, че са част от нещо историческо.

Няколко часа по-късно автобусът, с който се придвижвам към обкования в златисто стадион на северното предградие Лусаил, изникнало от нищото в пясъците с парите от петрол и газ и за чието темпо на растеж дори картите на Гугъл още не „подозират“, попада в безнадеждно задръстване. Дал съм си време да стигна сравнително рано и да усетя всичко от финала, но подценявам церемонията по посрещането на автобуса с бъдещия шампион Аржентина. Сигурно около час стоя на повече от километър от стадиона, който се вижда и всички журналисти наблюдаваме зяпнали как не аржентинците, а светът очаква кралете. Ако „Лусаил“ събира 80 хиляди зрители, то тук са дошли пет пъти повече. Търпеливо ще изчакат края на мача и обещания парад, при който бъдещият световен шампион, очаквано Аржентина, ще мине с трофея. Добре че автобусът на Меси и компания успява да си проправи път сред вакханалията навън, а аз тръгвам сред морето от фланелки на Аржентина. Меси, Меси, Меси! Десетки не, стотици не, а хиляди такива една до друга върху гърбовете на притежателите, сякаш няма други футболисти на света.

Стигам около половин час преди началото на мача и точно, за да започне бляскавата церемония по закриването. Двамата български колеги, с които сме заедно – Пайташев и Папазян, се подхилкват, че съм можел за малко да изпусна шанса на живота си, но никой от нас не подозира това, което предстои на терена в следващите над 2 часа. Най-великият финал в историята на световните с голяма преднина, при всичко, което мачовете за златото са оставили като митология.

А не е като да изглежда така. В средата на полувремето Аржентина повежда от дузпа чрез Меси, после Ди Мария прави 2:0 след 35 минути игра и на сцената могат да се настанят песимистите, за които аржентинците са бутани към титлата. Но две минути, когато до края остават 10, обръщат всички представи. Килиан Мбапе, претендентът за трона на Меси, излязъл в пряка битка (и то, ако бъдем прецизни, съвсем равностойно), вкарва два пъти – дузпа и воле от въздуха – 2:2. Продълженията не са за хора със слаби нерви. Меси добутва някак топката зад голлинията в 107-ата минута, а пет минути преди края полският съдия Марчиняк свири дузпа за Франция. Мбапе не бърка. И когато вече сме се настроили за дузпите, сякаш футболният бог решава да ни покаже колко сме безсилни пред великата игра и колко нелепи изглеждат всякакви конспиративни сценарии. Коло Муани изскача зад защитата на Аржентина, когато изтичат трите добавени минути, а пред него е само вратарят Емилиано Мартинес, който влиза в историята с инстинктивното спасяване в следващия миг. А после и с тези при дузпите. След като Монтиел бележи победната за Аржентина, единственото освен огромната благодарност да бъда на стадиона при това, което се случва, изпитвам и гъдела на „ако“. Пред очите ми на трона сяда Меси, обгърнат от емира на Катар и в местния традиционен бищ, наметало в черен цвят с втъкано злато. Ами ако Коло Муани я беше вкарал? Историята щеше да казва как Лео, „който не е спечелил нищо голямо“ (дали?), слиза тихо от сцената и светът е обърнал поглед към новия крал Килиан Мбапе, който на следващия ден патриотично в реката от сълзи ще бъде обявен за Играч на мача от френския вестник „Екип“.

Светът обаче е в краката на Меси. След няколко часа и след като съм преминал целия булевард в Лусаил чак до небостъргачите, около които в небето „плуват“ светлинни модели на огромни риби, а тълпата чака парада в ранните часове на деня, пред мен изскача един аржентинец. Изглежда като някакъв самотен гмуркач за перли от някогашните времена. „Меси е най-големият“, изкрещява той. Решавам да го провокирам: „А Марадона?“ Той притихва, слага пръст на уста и ми прави жест, че има неща, за които не се говори. „Диос“, едва видимо произнася той. И потъва в мрака.

Смъртните са видели току-що най-големия спектакъл на смъртни за смъртни.