България излиза днес срещу Танзания и на всички ни се иска да запомним този незначителен мач като новото начало. Критиката е сладко нещо, но победите и успехите са много по-приятни за отразяване. А първото усещане за новото начало го дават думите на Илиан Илиев и вторият му списък с играчи, повикани за двубоите с домакина на турнира от FIFA Series Азербайджан и Танзания. Няма смисъл да се задълбочаваме колко унизително е да играем в края на март с тези отбори, а да не сме например сред 12-те, които се борят за последните три квоти на Евро 2024. Преди четири години, колкото и да бяхме слаби и тогава, все пак попаднахме в тази група нации.

Сега там са Люксембург и Естония. А ние пътуваме до Баку на нещо като безплатна екскурзия. Но дереджето ни е такова и нямаме право да се оплакваме. На този нерадостен фон някои реалистични нотки в говоренето на Илиан Илиев са повод за умерен оптимизъм. А към тях се прибавя и сполучливият му списък от футболисти. Тук вече може да се направи колосалната разлика между него и предшественика му Младен Кръстаич. Спомням си как изпаднах в шок, когато прочетох листа с първите избраници на сърбина. Това беше първата лястовица, че Кръстаич няма как да свърши работа. Просто той нямаше връзка с нашата реалност.

Точно обратното е при Илиан. Той здраво стъпва по земята и много точно си подбира думите, чрез които изпраща посланията си към футболната общественост. Ако каже, че ситуацията е безизходна, ще възникне въпроса защо се е хванал с работата. Затова внимателно избира изразите, но все пак е длъжен прокрадващо да спомене, че има някакъв хипотетичен шанс да се отлепим от дъното и да играем на европейско или световно първенство. Шанс винаги съществува за всичко на този свят, но само с късмет не става. Но нищо не пречи да се пробва!

Няколко важни неща правят впечатление във философията на Илиев спрямо селектираните за двата мача през март. Той съзнателно и преднамерено нарушава схизмата да се викат само млади играчи. Прави го с връщането в отбора на Тодор Неделев и Георги Костадинов, както и с повиквателните за Живко Атанасов, Алекс Колев и Ивайло Чочев. Но пък отсъства Спас Делев, който бе пробил правилото при предишния треньор. Но присъствието на петима, преминали в 30-те години от своя живот е показателен факт, че вече няма да се говори за млади и стари, а а можещи и неможещи.

А с масираното присъствие на състезатели, които неусетно преминаха към средното поколение, някак силно изпъква баланса в националния отбор. Поколението  от което се очаква да е с най-важен принос за А тима е представено от Кирил Десподов, Георги Русев, Иван Дюлгеров, Виктор Попов, Георги Минчев, Станислав Иванов, Димитър Митов, Светослав Ковачев, Алекс Петков, Петко Христов, Илиан Илиев-младши. Тези момчета са родени между 1995 и 1999 година, преди настъпването на Милениума. И ако съдим по другите национални отбори, трябва да са най-отговорни и нахъсани сега, защото шансовете им за постигане на нещо съществено намаляват с всеки изигран цикъл.

свързани статии

Възрастта на основната група играчи говори красноречиво за постигане на някакъв позитивен резултат не след 5 или 10 години както бе при Кръстаич, а още в следващите две години. Целите са ясни – първо място в групата от Лигата на нациите и съществен опит за класиране на световното в САЩ, Мексико и Канада. Под съществен опит разбирам достигането до бараж, а другото вече е като научна фантастика.

И за да се изясни картина напълно, все пак трябва да се отчете, че Илиев не пренебрегва младите и в списъка са Илия Груев, Филип Кръстев, Патрик-Габриел Галчев, Мартин Минчев, Светослав Вуцов, Димитър Тонев, Андрей Йорданов, Йоан Стоянов, Лукас Петков. Тези момчета са с по-далечен хоризонт на значение за националния ни футбол, а поне още две дузини от тяхното поколение са в постоянна бойна готовност да се включат в следващите двубои.

Връщам се към баланса, който определено е бил водещ в подхода на треньора. Самият той вероятно би се фиксирал върху моментната форма, но не го виждам това като основен мотив при селекцията му. Няма го и залитането към чужденците. Общо взето е 50 към 50.

Всъщност е излишно да се акцентира само върху реализма, защото това не може да бъде кой знае каква добродетел. Мачовете с Танзания и Азербайджан не са толкова интересни с изпълнителите, колкото с картината на терена. Те са и предизвикателство при сравнението със стила, който практикуваше отбора при Кръстаич и сега при Илиев. През ноември се видя отчетливо, че новият треньор се връща към изконните традиции на българския национален отбор да се играе прагматично в отбрана. Но и агресивно и достатъчно ефективно в прехода към двете фази в играта. При всички положения обаче изискваната от сръбския специалист постоянна доминация, ще бъде фрагментирана в отделни епизоди на реализация на шансовете.

Футболната общественост изначално е склонна към илюзорни очаквания и затова толкова тежко се приема реалността. Истината е, че футболният ни материал не предполага достигането на високи цели. Надеждата е, че класата може да бъде компенсирана с желание и щастливи обстоятелства. За да се възползваш от тези два фактора обаче трябва да си постелеш. Илиан Илиев изглежда като безспорно най-подходящият човек за мисията, но това усещане изобщо не е достатъчно. Подходящи имаше и преди него, но резултатите така и не дойдоха. Но пък няма как националният да спре да играе, докато настъпят по добри времена.

Материал на "Тема спорт"

* заглавието е на Gol.bg