свързани статии

Умрелият отбор, задължен да повтори подвига от Лисабон, но в обратен ред, се изправи от ковчега и започна да ходи. Пред Страшния съд се изправят както грешниците, така и чистите души, за да отговарят пред Бог. Реал Мадрид - абсолютен грешник, излезе в Лисабон преди две години във финал, който щеше да реши съдбата на клуба за цяла една вечност. Загубата беше на косъм, но Реал оцеля с последното разиграване. Две години по-късно след един катастрофален сезон пристигна в Милано, за да изиграе най-важния мач за годината. И този път отново имаше драма. Не в добавеното време, а до последната дузпа.

Трябваше да гледате Атлетико, който излезе на преден план на сцената, който имаше главна роля и заслужаваше да я има. Но ако имаше гол от засада, то при дузпата Гризман пропусна. А в един финал пропуските от дузпа струват скъпо. Атлетико изпусна една и срещу Байерн на полуфиналите. Сега една в редовното време и още една при решителните изпълнения накрая. И историята показа, че това коства много. Изпускаш една, изпускаш две... Това е много.

А свободният удар при гола на Реал беше изпълнен като интелигентна бомба. Бейл отклони страхотно с глава и топката отиде точно в онази призрачна зона на ръба на гола, където властват вратарят и защитниците. Серхио Рамос обаче влезе там, все едно влиза в бар със запалени лампи, и направи крачка към това, да вдигне купата над главата си. И когато нещата са на живот или смърт, Серхио е човекът, който оставя живота си. Човекът за такива мачове. Изпълни и една от дузпите и вкара. Живее заради финалите на Шампионската лига. А в другите мачове може да забравите за него.

Двата отбора разшириха своите недостатъци, които в същото време са и техни благодетели: страх, самота, героизъм като от стар филм за Дивия запад. Оттам дойде голът на Рамос - толкова странен, като от мрачен сценарий. И голът на Караско, който пък имаше всички белези на отмъщението в уестърните: набег в наказателното поле, вдигайки прахоляк зад себе си, оставен за защитата, и опъване на мрежата пред своята екзалтирана публика.

Този гол на Атлетико изпари илюзията на Реал и неговите фенове, които вече бяха щастливи и мечтаеха, че ще сломят своя съперник в редовните 90 минути. Или не познават Атлетико, или не познават Чоло. Не противодействаха на съперника, не правеха нищо. Дори когато имаха най-добрата си възможност да унищожат Атлетико, пропуснаха. Но дори и след гола на Караско живецът в Реал липсваше. Отборът запази това спокойствие, като целта очевидно беше да не допусне нов гол, а не толкова да отбележи. И накрая трябваше да тича. И умря. Изтощен и без въздух, точно както смъртните в последната секунда, преди да си отидат.

Тъжната и безлична физиономия личеше дори на лицата на страхотния Каземиро, счупения Бейл и на Иско, който пък се появи на терена, за да даде глътка въздух на объркания си отбор.
Така обаче дойде време за дузпите. Кристиано не пропусна, Рамос не пропусна, никой не пропусна. Мъртвият Реал, задължен да повтори подвига от Лисабон, се изправи от гроба и започна да ходи. Отказа да бъде съден от Страшния съд. Нахлу в залата и си тръгна с купата. Беше ли несправедливо? Със сигурност. Няма Бог, когато на европейски финал е Реал Мадрид. И това е необяснимо.

Мануел Хабойс, "Ел Паис", превод на вестник "7 дни спорт"