свързани статии

Пет красавици върнаха славата на един от "българските" спортове. Художествената гимнастика, в която навремето диктувахме модата и определяхме тенденциите, ни зарадва с олимпийски медал след 12-годишно прекъсване. В "Олимпик арена" възкръсна един от най-красивите спомени от старото време преди 1989 г., когато почти след всеки турнир мерехме златото на килограм.

Този път медалът беше бронзов, но гимнастичките бяха прави, като заявиха, че за тях той е с цената на злато. Третото олимпийско отличие в историята беше най-изстрадано, в сравнение с онези от Атланта и Атина.

Ренета Камберова, Любомира Казанова, Михаела Маевска, Цветелина Найденова и Христиана Тодорова са прави да се смятат за златни, защото по пътя към подиума те започнаха от позицията на догонващи, за разлика от Русия и Испания. На предишните олимпийски игри в Лондон, на практика в същия състав, ансамбълът направи грешки от напрежение, които го изтласкаха чак на 6-о място.

Последваха обвинения за ниското класиране. Това напрежение трябваше да бъде преодолявано в продължение на 4 години, а междувременно една от гимнастичките не успя да се справи с него и вместо в Рио, се оказа в "Пирогов". Но в сравнение с отпреди 4 години, този път грешките на растежа не личаха и имаше зрялост.

Бронзът е с цената на титла и заради контузията на Михаела Маевска на Световната купа в Пезаро през април. Наложи се участието на отбора да бъде прекратено заради отпадането на капитанката, а нейното коляно беше експресно оперирано в Германия, със съдействието на спортния министър Красен Кралев и на бившия футболист Даниел Боримиров.

Тъкмо Михаела се възстанови и се случи инцидентът с Цветелина Стоянова. Още едно препятствие, от непредвидените. И още един допълнителен праг, който резервата Любомира Казанова трябваше индивидуално да преодолява.

Тя трябваше да замести Цветелина в залата така, все едно нищо не се е случвало, което беше признак за висша психическа устойчивост. Любомира започна тренировките като титуляр в период, в който се искаха оставките на всички- от президента на БФХГ Илияна Раева до треньорката Ина Ананиева, а самата тя трябваше да търпи да бъде сочена с пръст.

Май само на нея не и поискаха оставка, но при провал в Рио сто на сто щеше да се окаже виновна. Е, удържа! Грациите са прави да се смятат за златни и защото направиха пробив, въпреки субективизма в техния спорт. В него мястото в класирането понякога се определя не от рационални принципи, а от съдийския вот.

Колективен вот, в който всяка несправедливост може да се размие в общата оценка, и който неведнъж е порязвал нашите състезателки, докато в същото време е поощрявал рускините. За щастие, съдбата реши да се реваншира на грациите за малшанса в Лондон. Тогава те изиграха чудесно първо съчетание и направиха грешки във второто. Сега в първото почти всичките им съпернички имаха пропуски и българките успяха да вземат ценен аванс и още преди второто да си осигурят подиума.

Да споменем и едно от най-ценните решения по пътя към бронза. Това беше лагерът във Флорианополис. Бягството от България преди важно състезание е с доказан положителен ефект за нашите спортисти, защото те отдалечава от натоварването с очаквания и тукашните разправии, и намалява напрежението. Изпробвано е и през 1994 г., когато Димитър Пенев заведе Четвъртите в света на лагер в Тексас. След което те правиха, каквото правиха и написаха най-славната страница във футболната ни история. Идентично гимнастичките изкараха последните дни от подготовката си извън Рио и олимпийското село. И след проблемите в София, живяха сред симпатиите на бразилците.

Тук атмосферата беше друга. Още в първия ден ги посрещнаха със снимка на първа страница в местния вестник "Нотисиас до диа". А в последния си ден бяха изпратени с аплодисменти и заредени с положителна енергия. Бронзът ще остане за ансамбъла ни с цената на злато и защото той е най-ценното им отличие. Предстои изграждане на нов колектив, а тези пет момичета ще се разпръснат. И нищо не подсказва, че ще им е по-малко трудно, отколкото им беше досега. А това, което ще запази приятните спомени - и техните, и нашите, е този дълго страдан и дълго чакан успех, за който ще се говори с гордост, като за титла.

Владислав Стоянов, Стандарт