Би било комично, ако не беше вече доста трагично. Като че ли това е най-точното обобщение след изминалата вечер, в която националният ни отбор по футбол додрапа до драматичен успех над Люксембург с 4:3, а президентът на БФС Борислав Михайлов реши да „развесели“ обстановката с култови изказвания. Нещо в стил „ала Батето“, но не съвсем.

Защото Боби Михайлов не е Батето и никога няма да бъде, колкото и уважително да се отнася към високо градусовите напитки и закачките с журналистките да му се струват „Ок“. Но както г-н Лечков отбеляза – „Трябва да свикнем с мисълта, че така ще бъде“.

То добре – така ще бъде, но докога и защо?! Какъв срок за тотална деградация на родния футбол давате, господа управляващи? Какво трябва да се случи и след кой поред квалификационен цикъл ( дано думата „цикъл“ отново предизвика усмивките ви, та поне да е весело), за да започнете да градите. Но не просто „най-модерната база в Европа“, а таланти. И за да не бъда голословна, моят скромен журналистически съвет е – започнете от сега сериозна работа с 12-13 годишните и в срок от 10 години ще имаме отбор на прилично ниво, не мислите ли? Но не да се отбива номер, а да се работи – качествено, както в държавите на Запад от нас (имайте предвид, че Албания също е в тази посока, само отбелязвам).

Пробвайте да върнете публиката на стадиона, а не при всеки започващ нов „цикъл“ от квалификации да си говорим как футболистите ни трябват да покажат добра игра, за да се върнат зрителите по трибуните. Да, но докато чакаме тази добра игра – аз пак ще дам скромен съвет, а именно: пробвайте за някой мач да пуснете символични цени на билетите, пробвайте с промоции, игри, пакети (може да се допитате до г-н Домусчиев, явно в Лудогорец са успели да хванат тази бизнес ниша). Просто за продукта, който предлагате – интересът е нисък и за да има промяна, трябват много „общи усилия“.

Проблемът обаче е че вие не искате хора по трибуните, за да не чувате призиви като „оставка“. Независимо от кого точно я искат феновете – от вас ли, от треньора ли... Вчера г-н Лечков призна, че и той би скандирал същото, ако беше запалянко. Е, г-н Лечков, г-н Михайлов – признанията ви не топлят никого и не правят последствията от падението на българския футбол по-малко. Дори въпросът ви към мен, г-н Лечков, дали ходя в свободното си време на футболни срещи беше алогичен. Да, ходя – и тук, и в чужбина. Мога да опиша хиляди разлики, но не виждам смисъл и не защото няма какво поне мъничко да взаимстваме, а защото никой от вас не иска да чуе странично мнение.

Защото за всички – ръководители, журналисти, фенове е добре просто да пуснем по един безпочвен коментар, да изругаем на глас и да кажем: „това е положението, в тази държава толкова“ и да си сипем по едно, ей така за здраве и светло бъдеще. Само че аз отказвам да свиквам. И за това ви питам – какъв срок и какви методи предлагате, за да се оттласнем от дъното? Сигурна съм, че голяма част от нас, журналистите, ще застанат зад добри проекти, идеи и ще работят в посока „развитие на футбола“ заедно с вас.

Защото г-да Лечков и Михайлов, ние също искаме да отразяваме родните отбори, нашия си национален тим – а не да ходим „немили-недраги“ на първенства и да припознаваме други отбори, просто за да има кой да подкрепяме.

С вашите изказвания и поведение ни лишавате от възможността да говорим, пишем и коментираме футболните качества и действия на терена и ни принуждавате да се съсредоточаваме отново върху поредните ви „размисли и страсти“. А футболът, драги господа, е за хората – поне такъв спомен имам.

Ваня Симонска, Bulgaria ON AIR