През август 2023 г. България беше №77 в света. Тогава Георги Иванов-Гонзо ни покани да изчакаме две-три години, за да видим резултатите. Изчакахме. България вече е №91. Четиринайсет места назад. Ето го прогреса - само че някой е обърнал посоката.

Обещаха ни да гледаме нагоре. Добре че погледнахме и надолу, иначе щяхме да изпуснем националния отбор.

Гонзо сам посочи срока. Сам обвърза обещанието си с мястото на националния отбор. Сега календарът и ранглистата му връщат отговора. Единият показва, че времето изтече. Другата - че сме слезли надолу.

Това е неприятното на ранглистата: няма как да я смениш като селекционер. Не можеш да я обвиниш, че не е разбрала концепцията. И колкото и уверено да говориш пред микрофоните, №91 упорито не изглежда като №77.

В БФС явно бъдещето е като хоризонта - колкото повече вървиш към него, толкова повече се отдалечава. Само президентският стол си стои на мястото.

Ако обещанията носеха точки, сигурно щяхме да сме поставени на жребия. За съжаление, ФИФА още държи на досадното условие да се играе футбол.

"Ще поживеем, ще видим", каза тогава Иванов. Поживяхме, Гонзо. Видяхме. От №77 до №91. Сега е твой ред да покажеш как изглежда управленската отговорност.

свързани статии

Защото "дайте ни време" има смисъл, когато след него идва резултат. Иначе е просто молба публиката да остарява търпеливо. Две-три години са достатъчни поне да покажеш посока. Нашата вече е ясна. Въпросът е защо още я представяме като изкачване.

Едно изкачване все пак има. Личното. Гонзо тръгна от технически директор и стигна до президент на БФС. За него развитието е безспорно. За футбола ни още чакаме доказателства.

Националният отбор губи позиции, а ръководството печели още време. Само че времето не е точка в квалификациите. И не влиза в наказателното поле, за да вкара гол.

Треньорската скамейка междувременно се превърна във въртележка. Всеки следващ селекционер идва с надежда и си тръгва с вина. Удобна схема: провалът винаги има треньор, но отговорността все не намира президент.

Скамейката се сменя толкова лесно, че човек започва да се пита дали точно тя не е основният ни футболен проблем. Може би следващия път трябва да сменим и тапицерията. Току-виж сме качили две места.

Някога мерехме сили с Германия и Франция. Днес сверяваме футболния си престиж с Уганда и Палестина. Гонзо обеща да видим къде ще сме - е, видяхме: в компания, която едва ли е имал смелостта да назове през 2023 г.

И най-тъжното е, че вече не можем да гледаме отвисоко дори тези отбори. Защото "слабаците" отдавна не са другите. Само във високите кабинети на БФС още се чувстваме футболна сила.

Проблемът не е, че Уганда и Палестина са до нас. Проблемът е, че ние още говорим така, сякаш мястото ни сред големите е запазено, а някой просто е забравил да ни сложи табелката.

Феновете не искат всяка година да сме четвърти в света. Искат да виждат отбор с посока и управление, което може да обясни какво е постигнало. Без за всяка загуба да се търси нов виновник и за всяко обещание - нов срок.

След №91 въпросът вече е съвсем конкретен: какво точно се подобри за тези две-три години? Освен длъжността на Гонзо. Когато сам си поставил срок, не можеш после да се сърдиш, че някой е погледнал часовника. Когато сам си посочил ранглистата, не можеш да искаш да обсъждаме само намеренията ти.

Гонзо, срокът изтече. Таблото свети. Резултатът се вижда. БФС пак обещава, футболът пак губи. А на запалянкото му остана най-трудната позиция - да защитава надеждата си от хората, които трябваше да я върнат.

Димитър Витанов, Gol.bg