Ливърпул - Манчестър Юн: вражда, която стигна твърде далеч

И все пак мълчанието не е единствената разлика между онзи уикенд тогава и този, който ще накара Манчестър Юнайтед да измине 34-те мили до „Анфийлд” утре, със затаен дъх и отчаяна надежда, че песните и съперничеството, което е в кръвта на двата клуба, ще отстъпят място на уважението, в този ден на почитане на 96-те живота изгубени на „Хийлзбъро”.

Впечатлението, което има и сър Алекс Фъргюсън е, че жлъчта и отровата винаги са били такива, откакто Манчестър построи воден канал, което навреди на морската търговия на Ливърпул. „Географски и исторически” това е причината, каза Фъргюсън преди 3 години.

Да, но не винаги е било така и доказателството е, че Фредерик Атък, 36-годишния директор на фирма за превози беше първия президент и секретар на Нютън Хийт Ланкашър и Йоркшър Клуб – първото име на Манчестър Юнайтед. Г-н Атък е родом от Ливърпул.

Тази подробност, открита от футболния историк от Манчестър Гари Джеймс, принадлежи на историята за съжителстване и солидно съперничество, което бе налице въпреки историята за взаимната омраза, която съвсем не бе явна до средата на 80-те, когато нещата се изостриха и вече нямаше връщане назад.

Никой не отрича – винаги е имало невероятно напрежение, което направи така, че Фил Чиснъл, който напусна „Олд Трафорд”, за да отиде на „Анфийлд” през 1964 г. да си остане последния директен трансфер между двата клуба. Но трафика на играчи не може да прикрие невероятното желание за добро в историята на „Анфийлд”, което сър Мат Бъзби, бивш капитан на Ливърпул доказа.

Има историческа теория, че без Бъзби, цялата „история на живот и смърт” на Бил Шенкли, която изстреля Ливърпул на върха и го предопредели за велики неща, можеше никога да не се състои. Именно Бъзби препоръча Шенкли, тогава мениджър на Хъдърсфийлд, на генералния директор на Ливърпул Том Уилкинсън, който си търсеше треньор. И, както Бъзби казва години по-късно, пак той е този, който убеждава Шенкли да не напусне „Анфийлд” когато нещата са били трудни в началото. „Имаше нещо, което той не харесваше там и искаше да напусне. Беше просто”, пише Бъзби в книгата си „Футбол навърха”. „Казах му, че трябва да остане”. Скоро след това Шанкли най-накрая извежда Ливърпул до титлата и става Мениджър на годината.

Може също да кажете, че Бъзби е дал на „Анфийлд” и може би най-великия играч на червените – Били Лидъл. Журналистът Джон Кейт пише, в отличната биография на Лидъл, как Бъзби посъветвал мениджъра на Ливърпул Джордж Кей за нападателя, който бил пред трансфер в Хамилтън Академикълс.

Има и други допирни точки на това пътуване през съжителството, включително и случая когато втородивизионния Ливърпул предлага на Юнайтед услугите на двама свои играчи само месец след трагедията в Мюнхен през 1958.

А също така я има и вечерта на петък 2 август 1971 г. когато хулиганството на феновете на Юнайтед налага два мача наказание за отбора и той се нуждае от временен нов дом. Единственият „домашен” мач на Юнайтед на „Анфийлд” приключва с победа 3:1 над Арсенал, въпреки проблемите с публиката. Хиляди нахлуват на терена и това показва всъщност какво предстои.

Почти невероятно феновете на Юнайтед пеят „Ливърпул, Ливърпул...” от великодушие, когато победения отбор напуска преди почетната обиколка на победителите на финала за ФА Къп през 1977.

Но голямата причина за завистта и омразата е наложеното сериозно превъзходство на домашна сцена от Ливърпул. Тогава избуяха и проблемите с хулиганите.

Джон Уилямс, социолог от университета в Лестър и автор на „История на Ливърпул” твърди, че завистта на Юнайтед идва от превъзходството на Ливърпул, а тази на червените идва от продължителното налагане на мнението, че Юнайтед е най-известния клуб на нацията. „За Ливърпул не се говори по този начин”, казва Уилямс. „Те не получиха такова признание за успехите си”

Дори през сезон 1983/84, годината на требъла на Ливърпул, средната посещаемост на домакинските мачове на Юнайтед е 42 534, а тази на „Анфийлд” 35 793. И тук идва мисията на Фъргюсън и неговата фиксидея – да върне Ливърпул обратно в прахта.

„Това не е работа за мен. Това е мисия. И съм напълно сериозен, като казвам това. Някои хора си мислят, че се шегувам, но ние ще бъдем там. Вярвайте ми. И когато това се случи, живота за Ливърпул ще се промени драстично”, каза преди много години Фъргюсън.

От тогава приятелството на терена, като това между Боби Чарлтън и Йън Калахан например, изчезнаха. Злобата е толкова голяма, че драматурга Алън Блийсдейл, който не пропуска мач на „Анфийлд” спира да ходи, заради обидите на феновете на Ливърпул към Бъзби.

Уилямс отбелязва увеличаването на омразата до безпрецедентно ниво в полуфинала за ФА Къп между двата отбора на „Гудисън Парк” през април 1985 г., който завършва 2:2. Двама фенове са намушкани по време на боеве по улиците извън стадиона, факел е запален и хвърлен на терасата с фенове на Юнайтед, а крилото на „Червените дяволи” Йеспер Олсен е ударен с предмет хвърлен от публиката.

Това бе и годината, когато мениджъра Рон Аткинсън оприличи гостуването на „Анфийлд” с Виетнамската война, след като мениджъра на Юнайтед бе атакуван със сълзотворен газ преди мач от първенството между двата отбора. Трагедията на „Хейзъл” бе само 6 седмици след онзи полуфинал за ФА Къп и тогава започна процеса на това феновете да използват човешката трагедия като оръжие.

Има свидетелства, че агитката на Ливърпул пее за трагедията в Мюнхен още по времето, когато дойде трагедията на „Хилзбъро”. Сега е обичайна практика  клубовете да призовават феновете към спокойствие. Това обяснява и писмото написано от президента на Юнайтед Мартин Едуърдс до генералния секретар на Ливърпул Питър Робинсън, в което той благодари на клуба от „Анфийлд” за доброто поведение на феновете по време на мача на „Олд Трафорд” навръх нова година 1989.

Феновете на Ливърпул никога не са знаели, че това писмо е било представено на проучването на Лорд Тейлър в опит да разширят лъжата на полицията в Южен Йоркшир, че феновете са тези, които са създали трагедията. Така трагедиите на двата клуба стават оръжие, с което да бъде победен съперника. Но „Хейзъл” роди най-невероятния упрек от някоя агитка – „Убийци”.

„Всички фенове искат да наранят съперника и да изкарат от нерви играчите и феновете на другия отбор. Трагедиите са ключови. Има и нещо изключително грешно в това да ги използваш. Да пееш и говориш неща, които по принцип не би казал и да знаеш, че си отишъл твърде далеч е лошо”, казва Уилямс.

Фъргюсън подстрека до известна степен тази голяма вражда и не бива да забравяме това, когато слушаме неговите призиви за респект и уважение. Той никога не забрави агонията, която му носеше Ливърпул в първите му години на „Олд Трафорд”. Той обвинява силата и перченето на Ливърпул за начина по който съдиите даваха дузпи, когато копа викне срещу тях, както се случи през 1988 г. „Много мениджъри напускат Анфийлд задавени и отвратени”, казва тогава той.

Фъргюсън знае обаче да се държи и прилично. Той бе един от първите, които се обадиха на Кени Далглиш след събитията на 15 април 1989 г. Макар и малко известна история все пак се знае, че той е поискал от Едуардс да види почитта на „Анфийлд” за Хилзбъро лично у дома.

Но това не е било ново начало, както всички са си мислили. „Феновете бързо се върнаха към старите дни и омразата продължи” спомня си Далглиш.

Тази омраза може би вече е твърде дълбоко вкоренена, за да породи респекта и уважението, което се изискват за събитието утре. Но тези, които се надяват за нещо по-добро да дойде от трибуните не изчезват. Ненавистта е продукт на своето време. Но не винаги е било така.

Йън Хърбърт, „Индипендънт”