В неделя вечерта Левски триумфираше със златната шампионска купа в среда, за която всяка футболна общност мечтае: на пълния клубен стадион единството на ентусиазирана и вярна публика, на поколенията от най-малките деца в школата, през първия отбор до ветераните, единството на всички левскари беше силно демонстрирано. Това респектиращо единство, което отличава силно Левски от останалите клубове и което му помага да владее еднолично футболния връх в България.

Тази констатация би подразнила някой, но сухата статистика я доказва безспорно. От падането на комунизма в страната сините станаха шампиони 8 пъти и са единственият отбор, който всяка година (с изключение на 1991 и 2003) водеше борба за отличието и само особеностите на мутренския постсоциализъм на 90-те години на миналия век попречи титлите да са над десет. В същото време купата на България украси 9 пъти клубната витрина, а на международната сцена сините постигнаха най-големите успехи в сравнение с вътрешните си конкуренти.

Изминалият сезон беше труден за Левски. На фона на историческото първо българско присъствие в доскоро недостижимите и лелеяни групи на Шампионската лига, наистина завършило със спортно фиаско, участието във вътрешното първенство беше сериозно изпитание за физическата издръжливост на отбора. Сините обаче се справиха и макар в края на есента да пропиляха комфортния си аванс финишираха като есенен първенец, а в тежки мачове на бургаска земя оцеляха и за пролетно участие в турнира за купата.

През пролетта колебливи изяви в някои мачове бяха компенсирани от нова победа във “Вечното дерби” и фантастичен финал на сезона, който разби на пух и прах в буквалния смисъл на думата не само директните противници за отличията, но и зловредния антилевскарски вой на редица медии, които опитваха за поредна година да манипулират и подменят истината за българския футбол. Нищо ново, но кучетата си лаят, а шампионския син керван върви все по-уверено. Безапелационният 13-ти златен дубъл на Левски, серията победи над преките конкуренти и фантастичните 96 гола в първенството доказват това.

В същото време за пореден път ЦСКА не успя да поддържа дълго време борбата за върха. Проблемите на червените се задълбочиха след смяната на Пламен Марков със Стойчо Младенов, който не успя да импровизира и да се справи с огромното напрежение в съблекалнята на отбора, довело до абсурдни сбивания между съотборници и в крайна сметка до 50 души публика на официален мач. В ръководството на клуба също цари разединение, породено от сблъсъка на различни материални интереси, резултирали в абсурдна бройка чужденци в отбора и съмнения кой всъщност от какво се интересува в ЦСКА.

Благодарение на разумното решение да се остави опитен и добър треньор като Стефан Грозданов да ръководи няколко сезона отбора, Локомотив Сф се върна на челните места. Железничарите поддържаха относително постоянство през цялата година, но в сегашния си вид са абсолютно неспособни да се противопоставят на Левски или ЦСКА, което се видя в мачовете с тях. Подобно е и положението в Литекс, които изиграха слаб сезон, като само благодарение на Любко Петрович успяха отново да достигнат евроучастие.

За останалите участници в първенството трудно може да се каже нещо ободряващо, но вместо това си заслужава да се повдигне за 53 741-път въпроса за намаляването на А-група на десет отбора и за въвеждането на безкомпромисен лиценз за стадионите. В БФС обаче хаосът е пълен, а неоправданото отсъствие на президента Б. Михайлов от награждаването вчера отново показа, че вътрешните дела не са приоритет на централата.