"Той има пневмония. Не знам още колко ще живее", изрича гологлавият хирург, застанал над легналия в безпомощно състояние пациент. 

Годината е 2014-та, а пациентът е самият Стивън Хокинг. Или по-скоро, екранната му версия, изиграна от Еди Редмейн. А ако докторът ви изглежда познат, значи го помните от футболните му изяви с екипите на Челси, Марсилия, френския национален тим и още отбори.

Франк Лебьоф е единственият човек на планетата, която може да се похвали, че е печелил световната купа по футбол и е участвал във филм, номиниран за "Оскар".

И докато в "Теорията на всичко" ролята му беше малка, във финала на Мондиал 1998 бранителят беше сред главните герои.

Франк Ален Лебьоф е роден в Марсилия през 1968 г. От ранна възраст проявява актьорски заложби и още 4-годишен казва на майка си, че ще стане актьор.

В малкото рибарско селце Сен Сир сюр Мер обаче момчето няма много възможности да се разгърне в сферата на изкуството и баща му предлага да го запише в местната футболна академия, където е треньор.

За щастие, Франк се съгласява и така тръгва пътят му в юношеските формации - но достигането до професионална кариера не става безпрепятствено.

В началото младежът играе в долните дивизии и в търсене на развитие дори стига дотам да пусне обява в прочутото издание "Франк Футбол": "Футболист, 18-годишен, 183 см, 72 кг, полузащитник, играе в трета дивизия и търси професионален договор в първа или втора дивизия".

Амбицията му е похвална, макар и да не води до моментален резултат. Франк продължава да играе в третото ниво на френския футбол и междувременно работи в магазин за дрехи. През 1988 г. собственоръчно носи на Лавал видеокасета с изявите си, за да убеди клуба да му предложи договор.

Веднага щом прави дебют за Лавал си проличава, че Лебьоф е голям талант. Тогава той вече не е халф, а повратливо либеро, експерт в изпълнението на дузпи и в дългите подавания.

Когато след две години се мести в Страсбург, защитникът все още с мълет прическа, а не с емблематичната впоследстие гола глава. Той помага на отбора да влезе във френския елит, по-късно да запише престижно осмо място в крайното класиране, да достигне финал за Купата на Франция и да спечели евротурнира Интертото.

През 1996 г. правилото "Босман" разбива този повече от обещаващ състав на Страсбург и звездите му се пръскат в различни посоки, а това важи и за вече направилия име в елита Франк Лебьоф. 

Колкото и да говори за любовта си към града Страсбург и региона, Франк е насочил погледа си на съвсем друго място, тъй като е наясно с интереса от английската Висша лига. Челси го купува за 2.5 млн. паунда и Лебьоф става част от амбициозната чуждестранна селекция на лондончани, като пристига заедно с италианците Джанфранко Дзола, Роберто Ди Матео и Джанлука Виали.

Челси се трансформира от сив отбор в средата на таблицата до претендент за трофеи с бляскав космополитен състав, предвождан от звездния играещ треньор Рууд Гулит.

Тогава английският футбол тепърва се модернизира и отваря вратите си за повече футболисти извън Великобритания, а Челси е доста изостанал откъм база и условия за подготовка.

"В целия си живот не съм виждал толкова ужасни тренировъчни условия", признава по-късно Лебьоф. Бранителят е принуден да свиква и с все още доста грубоватия стил на игра на Острова, а прочутият рецидивист Вини Джоунс му оставя голяма рана на главата по време на един двубой между Челси и Лудата банда на Уимбълдън.

Лебьоф обаче успява да се адаптира и да сформира силен тандем в отбрана със Стив Кларк. Челси финишира шести в първенството и печели ФА Къп - първи голям трофей за клуба от цели 26 г.

Французинът се превръща в един от символите на новия интернационален Челси - пълен с талант и амбиции тим, представителен за бързо променящия се в средата на 90-те Лондон. 

"Сините" уволняват Гулит през втория му сезон като мениджър заради неразбирателство с шефовете и треньорския пост поема друг от все още действащите футболисти, Джанлука Виали.

Челси стига до Шампионската лига, а феновете обикват Лебьоф, един от талисманите на тима. "Той е тук, той е там, той е навсякъде, Франк Лебьоф" се превръща в познат рефрен на "Стамфорд Бридж" в година, когато защитникът записва повече мачове от всеки друг играч на лондончани.

Франк се отправя към домашното Световно първенство през 1998 г. в приповдигнато настроение, след като Челси е постигнал най-доброто си класиране във Висшата лига.

Възползвайки се от домакинското предимство, Франция тръгва уверено в първенството, а целта може да бъде само една - първа световна титла в историята на страната. От Франк Лебьоф не се очаква много, всъщност той е резерва на титулярната централна двойка, състояща се от Марсел Десаи и Лоран Блан.

Играчът на Челси взима участие в последния мач от груповата фаза, победата с 2:1 над Дания. Но още преди това французите вече са си осигурили класирането напред. И изглежда, че само до този двубой ще се сведе участието на Лебьоф на първенството.

В полуфинала срещу Хърватия обаче, Блан пресилено получава първия червен картон в кариерата си. Той посяга срещу Славен Билич и едвам го докосва, но пресилената реакция на опонента му заблуждава съдията.

Разсеяният Лебьоф дори не вижда инцидента, тъй като през това време си приказва на скамейката с резервния вратар на Франция. Селекционерът Еме Жаке му нарежда спешно да се подготвя да влиза в игра и да заеме мястото на Блан в отбрана - "петлите" трябва да удържат аванса си от 2:1, за да се класират за финала.

С Франк на терена, победата е постигната и за награда бранителят получава възможността да играе във финала на Световното първенство срещу най-големия нападател на планетата.

Роналдо е в стихията си и е основната надежда на бразилците за втора поредна световна титла - но в онзи мач Феномена не прилича на себе си заради мистериозен здравословен проблем в часовете преди двубоя. 

Лебьоф пък прави един от звездните мачове в кариерата си и обезличава Роналдо и останалите бразилски звезди. Мечтата на французите е осъществена с категорична победа с 3:0 с два гола на Зинедин Зидан.

"Знаехме, че е нещо важно, но от наша гледна точка, просто играехме в един футболен мач", обяснява по-късно Лебьоф. Вероятно шампионите най-после осъзнават какво са постигнали, когато бусът на отбора е посрещнат от милион възторжени французи по Шанз-Елизе. Повечето футболисти могат само да мечтаят за такъв връх на кариерата.

Но за Франк славните моменти продължават в Челси, когато към отбора се присъединява сънародникът му Марсел Десаи. Двамата сформират стена пред вратата, за да донесат на Челси трето място в Премиър лийг.

Началото на края за Лебьоф на "Стамфорд Бридж" се оказва уволнението на мениджъра Виали през септември 2000 г. Наследникът на италианеца и негов сънародник Клаудио Раниери забелязва един нешлифован диамант в клубната академия на име Джон Тери.

Настава времето Тери да заеме своето място в защитата на Челси и на свой ред да се превърне в легенда, пък дори и за сметка на един световен шампион.

За Франк е важно да играе редовно, тъй като мисли и за мястото си в състава на Франция за Мондиал 2002, затова се съгласява на трансфер в Марсилия.

С изиграни над 200 мача за Челси и 6 спечелени трофея с клуба, той вече си е циментирал мястото в историята на английския футбол. Парадоксално е, че 15 години по-рано, все още неизвестният Лебьоф е отхвърлен от Марсилия и се зарича никога да не играе за този клуб.

Но все пак прекарва два сезона там, през които записва и тежък провал с "петлите" на Световното през 2002-ра.

Това са годините, в които Франк вече залязва като футболист и се оттегля за още няколко сезона в Близкия изток.

Краят на кариерата му съвпада с развода му и със смъртта на неговия баща - Лебьоф понася безмилостни удари наведнъж и прекарва тежки години, в които страда от депресия.

Тогава спасително за него се оказва решението му да преследва първата си любов и да се запише на актьорски курсове в Лос Анджелис.

Франк прави дебюта си в киното още като играч на Челси, и то във филм с Харви Кайтел, но едва щом приключва с футбола, вече има възможност да се отдаде истински на актьорството.

Междувременно поддържа форма редом до Джейсън Стейтъм и Уди Хариелсън в аматьорския тим Холивуд Юнайтед, състоящ се от популярни актьори и филмови продуценти.

Французинът започва да трупа малки роли в киното и в театъра, а най-известната му поява е в "Теорията на всичко", който е номиниран за пет "Оскара" и печели в една от категориите - за главна мъжка роля на Еди Редмейн.

Франк Лебьоф вече е на 54 години и тези дни може да бъде видян не само в някой филм или на сцената, но и като словоохотлив футболен анализатор за ESPN и други медии.

"Аз определено съм щастливец", свидетелства той, когато "Теорията на всичко" се превръща в един от най-хвалените филми на 2014-та. 

Франк получава и неизбежния въпрос дали би заменил златния медал от Световното първенство с лично свой "Оскар", а отговорът му идва с типично безгрижие:

"Защо трябва да заменям едното с другото, когато бих могъл да имам и двете?"


Материал на webcafe.bg