Стоичков е №1, защото имаше всичко

Когато се говори за Христо Стоичков, първото, което задължително се изтъква, е непоколебимият му дух на кален във всевъзможни битки борец, твърдостта на характера, вулканичната му амбиция за победа, захранвана сякаш от ядрен реактор, неизчерпаемата енергия и психологическата му устойчивост. Това е най-популярното обяснение за успеха на Камата. 

Безспорен факт, но с едно много съществено уточнение. Горното е само половината от рецептата. Без уникалния талант на Ицо всичките му ментални достойнства щяха да се окажат безполезни. Истината е, че заради Стоичков победителя много често не можем да видим в пълна степен Стоичков футболиста. А той можеше всичко. Христо притежаваше пълния набор от умения на един напълно завършен играч - най-комплексният, който България е раждала. Разбира се, неговата запазена марка бе уникалният контрол на скорост.

Без преувеличение може да твърдим, че по този показател той е сред най-добрите в света за всички времена. Съчетаваше изключителна линейна бързина с такова водене на топката, че тя практически не можеше да му бъде отнета без нарушение, и то грубо, когато набере. Беше толкова силен по този показател, че той в известен смисъл скриваше всичките му останали достойнства. Подобен ефект се прояви особено периода му в Барселона, когато Кройф в доста случаи ограничаваше периметъра му на действие на фланга съобразно собствената си концепция за играта. Генерално погледнато, подходът на великия холандец бе напълно легитимен, но именно заради него Ицо бе възприеман от мнозина като строго профилиран състезател. А неговата палитра всъщност бе много по-богата от това да търси банални пробиви в празните пространства, оставени от противника.

Без никакво преувеличение Стоичков можеше всичко. Далеч не беше консуматор, макар че вкарваше много голове. Тук е мястото да се отбележи нещо важно. Като изключим сезон 1989/90 в ЦСКА, когато Ицо спечели "Златната обувка" като стрелец №1 на Европа с 38 попадения, той никога не е бил човекът, на когото е подчинено всичко. Като добавим и факта, че в Барса не играеше на върха на атаката и трябваше да се съобразява с ротацията на чужденците, резултатността му е направо феноменална за позицията му. Още повече че в големи отрязъци от кариерата си той действа като атакуващ халф, който започва пробивите от дълбочина. Именно това е ключът за неговата съвършена универсалност. Тръгвайки от полузащитата, в златните си години Ицо не само завършваше атаките, той ги проектираше и ги конструираше. Притежаваше уникално съчетание между поглед върху играта и прецизността на паса, тъй че от 40-50 метра да залепи топката на крака на съотборник в чиста позиция. По този начин буквално бе в състояние "да измисли" гол от нищото.

Колкото и парадоксално да изглежда за човек със силно его като неговото, Ицо не бе егоист на терена, който колекционира слава. Той не просто четеше играта в движение, а притежаваше безпогрешен усет, благодарение на който вземаше изпреварващо решение дали да действа индивидуално, или да комбинира, стеснявайки до минимум опциите за реакция от страна на противника.

За начина, по който изпълняваше преките свободни удари, е дори безсмислено да говорим. Бе овладял до съвършенство този компонент. Дори играта му с глава, която традиционно се счита се ахилесовата му пета, изобщо не е за подценяване. Ако изгледате внимателно видеозапис на головете му за Барса, ще видите, че поне десетина от тях са вкарани по този начин. Безспорно Ицо не притежаваше физическия ресурс да пребори защитниците във въздуха, но компенсираше с изключителния си усет за позиция и много майсторско насочване, при което топката се завърташе по наглед немислима траектория, все едно я бе ударил с билярдна щека. Заради всичко това той бе №1. 

"Стоичков е най-добрият нападател в света, защото може да направи всичко. Има бързина като Карл Люис, подава като Роналд Куман, завършва като Гари Линекер и не спира да се бори", характеризира го навремето бившият испански национал Лобо Караско. По-добре от това трудно може да се каже.

Материал на "Тема спорт"