В неделя срещу ЦСКА 1948 Теодор Иванов се превърна в третото поколение представител на семейството си с официален мач за ЦСКА. 21-годишният защитник мина по стъпките на дядо си Илия Вълов и баща си Валентин Илиев, като го направи точно две десетилетия след паметния гол на татко му на „Анфилд“. Иванов даде интервю за YouTube предаването на Тодор Шабански след дебюта си с червената фланелка.

Теодоре, какви бяха първите ти стъпки във футбола?

– Няма да забравя – тренирах в школата ДАФ (б.р. – основана от Пламен Марков) на 7-8 години и бяха на занималня в училище. Баща ми звънна и ми каза: „Оправяй се, след 20 минути идвам, отиваш да тренираш в ЦСКА“. Бях хиперщастлив. Започнах да правя стречинг в класната стая, да се подготвям. Закара ме на стадион „Българска армия“, там започнах с по-големите, родени 2003 година. Владо Манчев беше треньор. По това време баща ми беше футболист на ЦСКА. На първите тренировки бях много радостен, но и притеснен. Тогава играех като халф. Като цяло съм преминал през всяка една позиция, но сега съм на тази, на която играеше и баща ми.

Доколко дядо ти има влияние да се захванеш с футбола?

– Дядо ми със сигурност има влияние, както и баща ми. Като малък исках да стана вратар като него, учеше ме да плонжирам. Но в един мач ми вкараха пет или шест гола и дотам приключи кариерата ми под рамката. Дядо ми има основен принос да искам да се захвана с този спорт и да го обичам толкова много.

свързани статии

Как се озова в Италия?

– Когато бях на 16, отидох на шестмесечен пробен период във Верона. Трябваше да се сбогувам с приятелите, да сменя училището, защото в моето нямаше самостоятелна форма. Пристигнах в Италия и се оказа, че имаме тренировка в 12 часа, за която никой не ми е казал. Пътувам, бързам. А аз от малък имам проблеми с глезените и нямах време да ги вържа. В края на заниманието имаше двустранна игра и малко преди да свърши, скочих за висока топка и паднах на глезена. Тежка контузия, бях аут за един-два месеца. Не познавах никого, не знаех езика, повечето момчета не говореха английски. Не беше най-лесният период със сигурност, но това ми помогна много да каля характера си. От Верона ми казаха, че нещата няма да се получат, но се отвори възможност за Тернана. Но и там по решение на Господ се повтори същото – пак контузия ме извади от терена за известно време. Имах един или два шанса да играя мачове като ляв бек, но явно не съм показал достатъчно, защото ми казаха, че мога да остана, но ще дават повече възможност на местните момчета. Тогава реших да се върна обратно в България.

Кой треньор е оказал най-голямо влияние в развитието ти?

– От всеки треньор може да се вземе нещо. Конкретно за позицията ми като защитник – Атанас Борносузов ме пренасочи. Защото съм играл и халф, и ляво крило, което не знам точно как се е случило (смее се). Той ме направи ляв бек, а после аз усетих, че като централен защитник се чувствам най-уверено и комфортно.

В дебюта си за ЦСКА срещу ЦСКА 1948 игра отдясно на тройката в защита. Как се чувстваш там и какво мислиш за тази формация?

– Чувствам се добре, защото съм играл в тази формация в предишния си отбор при Иван Иванов. Тя ми харесва, със сигурност изисква повече тичане и интензивност, но това не е проблем. За мен играхме много по-добре от предишните мачове, със сигурност можем да покажем и доста повече, но трябва да вкарваме. Имаме нещо като карък, който трябва да се счупи.

Ти самият имаше две ситуации да се разпишеш?

– Да, моят приятел Емо Ценов ми звънна да ми каже, че при едната ме е блокирал. На мен изобщо не ми се говореше с него. А при другата явно не успях да реагирам достатъчно бързо и да отбележа (б.р. – стреля над вратата).

Как приемаш баща ти като треньор и какви са плюсовете и минусите от това?

– Приемам баща ми като идол и пример за човек, който искам да бъда някой ден. Като треньор плюсовете бяха, че винаги ме натискаше да бъда най-добър. Това ме е мотивирало. А минусите са, че хората говорят как играя, защото той ми е треньор или е известен футболист. Другото е, че често ме наричат Илиев, защото мислят, че това е фамилията на баща ми. Аз съм сигурен, че някой ден ще му викат на него Иванов заради мен.

свързани статии

Кой е идолът ти в световния футбол?

– Серхио Рамос най-много ми е харесвал като дете. Заради характера му, глада му. Каквото мине, да е във въздуха. За мен това трябва да бъде централният защитник.

Как приемаш гола на баща ти на „Анфилд“?

– Аз го видях, като пораснах малко, тъй като тогава съм бил само на една годинка. Доста често се случва да си го пускам, защото много ме надъхва. Настръхвам сякаш аз съм го вкарал. Надявам се някой ден и аз да отбележа такъв паметен гол.

Отбеляза в летните контроли, сякаш и ти имаш нюх към гола…

– Имам, но засега Господ е решил да ми спести головете в официалните мачове. Надявам се занапред да се случи.

Как си обясняваш, че с баща ти имате толкова голяма прилика в начина ви на игра?

– Честно казано, не мога да си го обясня. Много хора са ми казвали – ходиш като него, тичаш като него, маниерите ви са еднакви. Може би като цял живот съм му подражавал и съм искал да приличам на него, е нормално това в един момент да се случи.

Съветва ли те често и търсиш ли неговото мнение?

– Търся го, защото знам, че винаги ще ми каже истината, дори и да не ми харесва и да ме нарани. Знам, че го прави, за да стана по-добър.

Какъв е проблемът на младите български футболисти, че не успяват да реализират потенциала си?

– За мен първият проблем е животът в София най-вече като столица. Има много разсейване – да отидем да пием кафе, на бар, да пушим наргиле, на дискотека. С времето това ги дърпа назад. Те може да не усещат, че им пречи, но със сигурност оказва влияние. Но има доста млади футболисти, дори и в нашия отбор, които са много сериозни професионалисти. И това ме радва, защото и аз се стремя да съм такъв.

Какво си спомняш от дебюта си за юношеския национален отбор, когато си само на 16 години?

– Първото нещо, което си спомням, е, че отново си контузих глезена. И това е последният мач, в който излязох, без да съм си ги вързал.

Това притеснява ли те подсъзнателно?

– Не. Може би ще ме притеснява, ако знам, че не съм ги вързал. Но иначе съм футболист, който ще се хвърли и с глава там, където друг не би си сложил крака.

Как приемаш ЦСКА като стъпка в кариерата ти?

– Това е един трамплин, все пак ЦСКА е най-големият отбор в България. Много искам да покажа това, което мога. Сигурен съм, че с работа и постоянство ще се получи. Моята цел е да играя в някой от големите европейски грандове, а най-голямата ми мечта е някой ден, като приключа с футбола, животът на мен и децата ми да е уреден.

В клуба се наливат огромни ресурси, но отборът не върви. Как си го обясняваш?

– Има някакъв проблем в отбора със сигурност. Може би е доза напрежение в играчите. Но когато съм в съблекалнята и виждам хората, с които работя, съм убеден, че ще преминем през това. Всички дават сто процента и на тренировка, и в мачовете и това ще проличи.

Снимка: БГНЕС