Всъщност, когато остават само четири завоя до финала, вероятно Алегри е прав, който след победата във Верона, дело на Адриен Рабио, коментира с голяма откровеност: „Липсват ли головете на нападателите? На този етап от сезона вече не става въпрос кой вкарва, а за това да спечелим необходимите точки за Шампионската лига“. На няколко седмици от финала, как да не се съгласим. Големият проблем, ако изобщо има такъв, беше през предходните месеци.

Дяволите приличаха на двуликия Яно, с две лица, гледащи в противоположни посоки: от една страна, една от най-непробиваемите защити в Европа, а от друга – атака, която, за да намери смисъл и изход, трябва да разчита на ясната дързост на Павлович или на най-добрия Рабио, който Макс някога е тренирал. Този, който по професия трябва да гарантира тежест пред вратата, продължава да отсъства и вече в света на росонерите цари примирение. То е смекчено от класирането, което, освен ако не настъпи някаква изненада, е обречено да донесе голямата цел за сезона, но което винаги е било теглено именно от безплодието на нападателите. Въпросът е толкова банален, колкото и прост: къде би могъл да бъде Милан, ако към желязната си защита беше успял да добави и ефективен атака? Отговорът е толкова очевиден, че може да бъде пренебрегнат.

Мачът с Юве потвърди огромните затруднения в атаката. Леао и Пулишич за пореден път показаха, че не са подходящи да играят заедно в едно и също нападение. Поне не в рамките на тази тактическа схема. Кристиан тича навсякъде като луд (в отчетите след мача той винаги е на челните места по изминати километри), понякога дори за да покрива коридорите, оставени празни при загуба на топката именно от Рафа Леао, който от своя страна търси, без да намира, подходящо място в централната зона. Но Леао и Пулишич са само част от проблема. Защото ако разширим погледа си към останалата част от отдела, изглежда, че гледаме видеорепортажите на сондата „Perseverance“ на Марс: пустиня. Опитът да се даде солидна опора в центъра на атаката, например с пристигането на Фюлкруг, се оказа провал. Германецът е застинал на гола срещу Лече, който бе предвещавал щастлив край по отношение на реабилитацията на Милан, а след това се превърна в голямо „не“. Той ще се върне тъжно в Уест Хем. Нкунку преживя няколко мача като главен герой сред толкова много неосезаемост. Хименес бе извън игра четири месеца и половина и очевидно не е в състояние да играе, ако в последния половин час срещу Юве Алегри предпочете Фюлкруг.

Резултатът? Росонирети които трябва на всяка цена да защитят мястото си в Шампионската лига, са отбелязали само един гол в последните четири мача. И то чрез полузащитник. Във втората половина на сезона атаката на тима е на 12-то място в Серия А, а ако погледнем статистиката на петте нападатели, броят на минутите без гол достига шокиращи нива. Пулишич не е отбелязал гол от цели 958 минути (28 декември, Милан - Верона); Хименес дори от миналия шампионат: 715 минути (9 май, Милан - Болоня); на Фюлкруг – от 428 минути (18 януари, Милан – Лече); на Леао – от 368 минути (1 март, Кремонезе – Милан); и на Нкунку – от 318 минути (3 февруари, Болоня – Милан). Взети заедно, те съставляват атака с 2787 минути без удоволствието да вкарат гол.