В крайна сметка Алегри е прав, когато казва, че футболът е проста игра: който вкара гол и спечели в момента, в който това наистина има значение, увеличава шансовете си да постигне целта. Ювентус, Рома и Комо отбелязаха и спечелиха: проблемът е, че същото направи и Аталанта и сега за Милан – или по-скоро за този Милан – защитата на четвъртото място в класирането все повече прилича на изкачване на осемхилядник без кислород.

Ла Деа победи с 3:2 на „Сан Сиро“ и мислите, поне отчасти, се връщат към мача с бергамаските от декември 2019 г. От онова 0:5 росонерите намериха силата и импулса да възстановят дома си: ситуацията този път очевидно не е толкова компрометирана, но каквито и да са резултатите в това първенство, ще е необходим дълбок самоанализ от страна на всички и много ясни идеи за основите, от които да се тръгне през следващия сезон. На всички нива. Междувременно остават два мача за играене и все пак не всичко е загубено. Напротив. В математически план и независимо от резултатите на другите, би било достатъчно да се спечелят и двата, срещу Дженоа и Каляри. Фактът е, че настоящият Милан, ако не смени скоростта, вече не е в състояние да победи никого. В последните шест мача отборът спечели жалките четири точки. Междувременно Ла Деа се завръща в Бергамо с широка усмивка: трите точки й дават сигурност за седмото място, което ще гарантира участие в квалификациите на Лигата на Конференциите, ако Интер спечели Купата на Италия.

Алегри, отчасти по избор, отчасти по необходимост, направи доста промени. Необходимостта: Де Винтер за наказания Томори и най-вече Леао, който вместо да се настани на пейката, беше повикан да замести Пулишич, контузен в последния момент. Изборите: Хименес титуляр шест месеца и половина след последния път, Фофана извън състава и Лофтъс-Чийк в него, Ричи предпочетен пред Яшари в зоната на Модрич, Бартезаги отново от първата минута вляво. Паладино промени няколко играчи спрямо прогнозите от преди мача: в отбраната Колашинац, а не Аханор, в халфовата линия Де Роон, а не Пашалич, в атаката Де Кетелере, а не Самарджич, и Крстович беше предпочетен пред Скамака в центъра на атаката.

И да си помислим, че първите минути бяха вдигнали настроението на „Сан Сиро“. Това беше Милан, който наистина създаваше добри усещания: ритъм, интензивност, търсене на пространства и, преди всичко, търсене на вратата. Хименес пробва Карнесеки след 24 секунди, а няколко минути по-късно силен удар на Рабио се удари в гредата. Топката обаче често е безмилостна, и това беше един от тези моменти: Аталанта се озова начело при първата си атака. Беше седмата минута, когато Де Кетеларе центрира ниско в центъра на наказателното поле, Распадори се защити яростно от Де Винтер, топката се отби от защитника на росонерите и попадна в десния крак на Едерсон, който я прати в долния ъгъл. Когато богът на футбола реши да се обърне на другата страна, това се разбира от ситуации като тази.

Трябва да се каже, че голът не сломи росонерите, които през първите 15 минути продължиха да влагат поне сърце. Какво липсваше? Точно така, отново същото, което отсъства от твърде дълго време: играта. Точно както Аталанта знаеше как да се разгърне и как да се позиционира – Де Кетеларе много широко и Едерсон между линиите бяха ключовите фигури за отбора от Бергамо – от другата страна атаката на росонерите създаваше ясното усещане за случайност: владение и пасове до дълбоката зона на полузащитата, а след това никога нямаше кодирана, сигурна игра. Само опити, основани на лични идеи. С две думи: Аталанта имаше представа как да стигне до вратата, Милан – не.

С изтичането на минутите натискът на домакините започна да отслабва, и то не само защото създаването на опасни ситуации беше практически невъзможно: Хименес не успяваше да задържи топката, а Леао прекара мача, блъскайки се в екипите на нерадзурите. Една гумена стена, която го отблъскваше безмилостно назад, сред освиркванията на „Сан Сиро". По крилата натискът беше несъществуващ. В 30-ата минута дойде удара в гърба: отново Де Кетеларе за Кръстович, който възнагради пробива на Дзапакоста. Менян отново беше преодолян, всичко беше прекалено лесно за Ла Деа 0:2. При Милан не изчезнаха само нападателите, но и онази фаза в защита, която допреди няколко седмици беше скривала всички проблеми. В 36-ата минута Леао имаше шанс да върне Милан в мача, но, както и в Реджо Емилия, пропусна гол в ситуация сам срещу вратаря. Алегри започна второто полувреме, залагайки на тризъбеца: излезе Лофтъс-Чийк и влезе Нкунку, на една линия с Хименес и Леао.

Резултатът? Нищожен, и то защото в 51-вата минута завесата падна: Ричи и Леао загубиха топката при изнасяне, а Ла Деа вкара за трети път чрез Распадори. В този момент ултрасите напуснаха стадиона. Оттам нататък мачът беше сюрреалистичен, игран в тишина от един объркан отбор, разбит от събитията. Хименес и Леао се сблъскаха в опит да достигнат асистенция на Нкунку, интересен удар беше блокиран от гърба на обезкуражения Рабио, Леао стреля с десния крак в първия син пръстен. С една дума, такива неща.

Карнесеки, само за да избегне усложнения, два пъти отлично неутрализира Нкунку, макар че в края на мача домакините показаха признаци на живот. Първо голът на Павлович – заслужена лична награда за духа, който липсваше на съотборниците му –, след това второ попадение на Нкунку от дузпа в добавеното време и удар с глава на Фюлкруг, който излезе на косъм. Изблик на гордост, дошъл определено твърде късно.

Милан има 67 точки и е четвърти. Но същия актив има и Рома, който е с по-лоши директни показатели в мачовете с росонерите. Комо е с 65. Последните два мача за хората на Алегри са с Дженоа и Каляри. Шест точки от тях са достатъчни. Но грешна стъпка може да лиши росонерите от Шампионската лига.