Вече прекарва мачовете в груби сблъсъци и рундове по класическа борба с противниковите защитници. Прави го, защото може би това е единственият начин да докаже, че е жив, че е човек, който се бори и би искал да прави нещо друго. Много би искал – подразбира се: да прави нещо друго – но не може. Не успява. Гонсало Рамош продължава да бъде затворник на самия себе си и на един „Милан“, който не прави и най-малката крачка напред, за да му помогне. На практика той е чуждо тяло в играта на „росонерите“, а сериозното е, че това се случва не само когато отбора губи тежко, както този път с "Болоня", но и когато печели с лекота, както в Удине. Гонсало започва да се бие със света, защото се чувства в клетка, още по-задушаваща от тази, която противниците му изграждат около него. Блъска се, маха с ръце, опитва се да играе с глава – нещо, в което е доста добър – опитва се да защити топката, но изглежда като човек, който е сам срещу всички. Снощи, в първите минути на второто полувреме, когато рефера Саки отсъди фаул в негова полза след поредния сблъсък с Казале, той вдигна ръце към небето за десет секунди, сякаш да каже: най-накрая видяха едно… 

Очевидна и разбираема неудовлетвореност за нападател, пристигнал в „Миланело“ с тежкия ангажимент да реши отдавнашния проблем с централния нападател. А освен това има и ироничен обрат, защото в националния отбор Рамос вкарва голове, участва в играта. Забавлява се. В червено-черното обаче това изглежда като мъчение. И тъй като, когато нещата вървят зле, могат да станат и по-лоши, към това се прибавя и лошият късмет, както в Удине: сигурен удар, чудотворна намеса на вратаря и топката удря напречната греда. Невероятно. Този път дори няма лош късмет, за който да се хване. Присъдата е безмилостна, защото двата гола бяха отбелязани от Сисе – полунападател, превърнал се в перфектен централен нападател и в двата случая – а топката за евентуалното 3:3 прелетя на главата на Камарда. Статистиките на Гонсало в края на мача в офанзивен план са празен лист: нула удара в рамката, нула удара извън нея, нула отбити удара, нула създадени положения, нула асистенции. Много нули!

Отиграни топки? Тридесет и една, което за централен нападател не е малко, защото в цялата тази история бихме искали да подчертаем, че той изглежда повече като жертва, отколкото като виновник. Разбира се, понякога би могъл да направи един спринт по-малко и да се опита да се позиционира по-добре, но Гонсало не е чист централен нападател в наказателното поле. Милан го знаеше, Аморим също. Рамош обича да варира играта си, да се връща назад, за да вземе топката, като помага на съотборниците си да се изкачат напред, цени комбинациите „едно-две“, търси дълбочина, без да дава ориентири. Впечатляващо е да се помисли, че след два месеца и дванадесет мача португалецът все още е чуждо тяло, крайната точка на отбор, неспособен да му създаде условия да има няколко шанса за гол. В подобен сценарий, да имаш такива шансове и да ги пропуснеш, всъщност би било вече крачка напред.