Провалът на Италия в  плейофите на Шампионската лига е пълен. Всички италиански клубове бяха елиминирани. Това на практика лишава Серия А от възможността за пети тим в турнира догодина... Остана само Интер да представлява калчото в Шампионската лига. След разочарованието от Милан и Аталанта катастрофата бе довършена от Ювентус, който отстъпваше в играта през второто полувреме и изхвърлен в продълженията срещу ПСВ Айндховен. 

Точно, когато в Италия се говореше за подобрението на Юве, преоткритата солидност и идентичност, точно тогава дойде краха в Нидерландия - три гола и заслужено отпадане. И неминуемо чашата на Мота отново става наполовина празна. Дали четвъртото място, което Юве заема в момента, след похарчените на пазара почти 250 милиона евро, ще бъде достатъчно, за да се задържи на пейката догодина?

А в Италия си мислеха, че жребия за плейофите е добър - два нидерландски и един белгийски отбор. На хартия изглеждаше лесна работа. Но не и на терена. Аталанта загуби два пъти от Брюж, Милан взе само равен от Фейенорд, а Юве донесе единствената победа за Италия в тези плейофи, но също отпадна.

Сякаш само похарчените пари или предишната история са определящи за победата. Тогава се оказва, че играеш срещу съперници, които тичат повече от теб, играят по-добре, разполагат с добри младежи, малко познати за повечето, или с някои много стари познайници (като Перишич) и излагат на показ твоята самонадеяност, твоите ограничения, твоите недостатъци. Точно това се случи на Ювентус. А още по-болезнено е за Милан и Аталанта - елиминирани след мач у дома. 

В двубоя имаше индивидуални виновници: несъществуващата дузпа, която позволи на Брюж да спечели в първия мач срещу Ла Деа, непростимият втори жълт картон на Тео Ернандес, който натежа на Милан в ответния мач. Но би било погрешно и подвеждащо да се обвинят само тези епизоди. Истината е, че Милан на Консейсао, въпреки значителните инвестиции през януари, все още е хаос, без игра и идентичност. Както преди не всичко беше по вина на Фонсека, така и сега не е по вина на другия португалец, но освен мускулатурата, демонстрирана пред камерите и на конференциите, смяната на треньора (като изключим Суперкупата в шкафа с трофеите) изглежда не е донесла особени ползи. Потвърждаването на Консейсао в края на сезона изглежда много малко вероятно, ако той не попадне в зона Шампионска лига. Неуспехът да се стигне до осминафиналите също така бележи "края на играта" за няколко играчи, като се започне с гореспоменатия Тео Ернандес, за да се продължи с Леао и други изпълнители, може би по-малко престижни, но също толкова разочароващи.

Ако елиминирането на Юве и Милан винаги ще вдигне шумотевица, това на Аталанта също не бе очаквано. Отбелязан като най-европейския от италианските отбори заради изразената игра и заради спечелената миналата година Лига Европа, той се топи като шоколад под слънцето в средата на август. В един момент, след серията от единадесет поредни победи, станала още по-ценна от победата с 3:0 на "Марадона" срещу Наполи, дори шансовете за Скудетото се бяха увеличили.

А самият Гасперини, подсилен и от плодотворния момент на Ретеги, не криеше, че намигва към тази възможност. След слънцето обаче последва потоп и е трудно да се види дъгата. След Суперкупата, от която Гаспери сякаш се отказа още в началото със състава, подреден срещу Интер, дойдоха следващите дванадесет мача между първенството и купите: 3 победи, 5 равенства, 4 поражения, с отпадане от Шампионската лига и Купата на Италия. Третото място в първенството в момента поне гарантира класиране за Шампионската лига догодина (основната цел през тази година), но този път не ни се иска да се кълнем, че бракът между Гасперини и Аталанта ще продължи и догодина, особено ако той и клубът заедно осъзнаят, че необикновеният цикъл е към своя край.