Мине се, не мине някой месец и националите безмилостно ни припомнят, че нещо с българския футбол май не е съвсем наред. Апокалиптични анализи и мъдри заключения - всичко утихва за ден или максимум два. Всеки следващ път болката и срамът отминават все по-бързо, защото просто свикваме с тях.

Събуждаме се от трескавия кошмар и опитваме да го забравим още преди обяд. После се захващаме с обичайните задачи - мерим си тиретата, съдиите, дузпите. Спонсорите, стадионите, бащиците. Акциите и фракциите. Смело сочим корена на злото, който незнайно как винаги расте в градинката на съседа. А в нашата цъфтят цветя и рози. Кликаме само онзи сайт, който пречупва света в любимия ни цвят.

Удобно, нали? Преглеждаш състава и всичко е ясно - с тия от Литекс как да бием? Или пък с треньор от последната спирка на автобус 120. Да не забравяме и протежетата на чичо Венци, както и предателите от Разград. Ако вместо тия бяха излезли ония, нашите - ехеее... После идва ред на клишетата.

Каквато държавата, такъв и футболът. Сигурно е така - кажете го на Бразилия, Аржентина, Нигерия. Дори на Северна Македония и Албания. Брутният вътрешен продукт не играе на терена - може само да помогне, но трябва да знаеш как.

свързани статии

Чужденците на килограм задушават талантливите българчета. За този проникновен извод трябва да информирате Англия, Германия и останалите големи сили на континента. Сигурно просто не са се сетили и затова националните им отбори все някак се справят.

Хегемонията на един клуб съсипва конкуренцията. Да, вероятно точно това спъна италианците на "Васил Левски" в неделя вечер. Милите, те много добре знаят колко опустошително е шампионът ти да има девет титли поред.

И докато сме улисани в примитивните си страсти, една глутница си живурка чудесно. И изобщо не става дума само за наглите типове от високите етажи. Тук говорим за стотици - не, хиляди - охранени мършояди. Треньорчета, директорчета, администраторчета, мениджърчета, функционерчета, деятелчета, реферчета. Всеки се е впил в своето парче от трупа и ръфа с всички сили.

Всички те мрънкат, но никой не иска истинска промяна. Защото и сега е много сладко - благата постъпват в системата без значение от резултатите. От държавата, от общината, от ФИФА и УЕФА, от пратения спонсор или назначения бащица. Намира се за всеки по нещо. Защото българският футбол е всичко друго, но не и бизнес.

Но не се безпокойте - скоро приключва и тази противна пауза в клубния календар. Само след няколко дни пак ще се потопим в блаженото блато на дузпите, плюнките и декларациите.

Ще чакаме изборите и конгресите, ще гадаем участта на любимия отбор и ще кликаме правилния сайт. Там ще се информираме дали - в зависимост от интереса - Димитър Бербатов е символът на реформата или пък Боби Михайлов все още може да даде много на родния футбол.

А, да - следващия път националите ще са по-добре, нали? Само да сме по-позитивни. И да не е онзи треньор. И да не вика ония, а нашите. Защото каквато държавата, такъв е и футболът...

Материал на webcafe.bg