Не са много футболните клубове по света, които се радват на толкова вярна и многобройна публика. Тя не вее белите кърпички при провал, не обстрелва бившите си футболисти със свински глави и телефонни апарати, не си тръгва от стадиона при негативен развой и с гордост носи прозвището "12-и играч".

Говорим за същата тази публика, която не изостави отбора си по време на финансовия колапс през 2005 година. Фалитът беше все по-близо, възелът се затягаше и не се виждаше никакъв спасителен бряг, никакъв спасителен пояс. Въпреки това акционерите наливаха пари в бездънната яма. Тяхната инвестиция бе водена не толкова от финансов интерес, а от любов към отбора. Феновете купуваха сезонни карти, билети и артикули, играчите не получаваха редовно редуцираните си заплати, изпълнителният директор Ханс-Йоахим Вацке работеше дори без пари. Мотото на клуба: "Истинска любов" (Echte Liebe).

За Борусия Дортмунд този кошмар продължи още няколко години. Оздравителният план на Вацке започна да дава резултати. "Банкрутиралият комарджия" (както бе наричан клубът по онова време в германските медии) избра друго число на рулетката. Последва ново завъртане, после "ново двайсет" и спрелият влак набра скорост.

С пристигането на Юрген Клоп през 2008 година бе сглобен мощният 4-цилиндров двигател, съставен от Вацке, спортния директор Михаел Цорк, наставника Клоп и... 12-ия играч - феновете. Като в приказка треньорът започна да изпълнява първото си обещание, че тимът ще играе футбол с "газ до ламарината". Юрген направи основен ремонт и през годините се довери на младоци (Суботич, Гьотце, Левандовски, Шмелцер, Хумелс, Шахин, Гюндоган), отритнати (Пишчек, Хумелс) и отписани (Деде, Кел, Вайденфелер, Блашчиковски).

Постепенно Борусия започна да пише своята приказка. Дълговете намаляха, резултатите се подобриха, а през пролетта на 2011 година бе спечелена сребърната салатиера. Агресивният футбол на Клоп, характеризиращ се със свирепа преса до изораване на терена, мълниеносна контраатака, защита от рурска стомана и снайперистка точност в нападение, предизвикваше ужас у съперниците.

През следващия сезон Дортмунд вдигна летвата - спечели дубъл, а година по-късно достигна и финал в Шампионската лига. Сред жертвите на този безпощаден стил на игра няколко пъти бяха най-добрите отбори през последните години Реал Мадрид и Байерн Мюнхен. Баварците дори записаха серия от пет поредни загуби срещу "жълто-черните", при голова разлика 3:12. В рамките на година и половина Реал пък падна три пъти в три мача на стадион "Сигнал Идуна парк" с общ резултат 2:8. За полуфинала-реванш в ШЛ през 2013 година срещу Реал в Мадрид пристигнаха над 40 000 фена на Борусия, макар че само 1/4 от тях получиха билети за мача.

Дали заради динамиката в играта и тежките физически натоварвания, контузиите на основни играчи ставаха все повече и повече, за да се заговори в един момент за "епидемия". От май 2013 година до ноември 2014 титулярната защитна четворка Хумелс - Суботич - Шмелцер - Пишчек не беше заедно на терена нито веднъж, защото поне един от тях бе извън игра.

Звездата Марко Ройс стана мишена на футболни касапи и лекуваше четири контузии в глезените само в рамките на шест месеца, включително и скъсани връзки. Сократис получи фрактура на крака, Гюндоган беше аут 14 месеца заради прищипан нерв в гърба, Куба и Суботич бяха аут заради скъсани коленни връзки. Биткаджията Бендер получи пет различни травми и стоеше повече в лазарета, отколкото на терена.

За капак Байерн взе две от големите звезди на Борусия - Марио Гьотце и Роберт Левандовски. Липсата им не може да бъде компенсирана и до днес. Балансът в играта на дортмундци изчезна, нарушиха се автоматизмите, самочувствието спадна. За няколко рунда с Байерн и Реал все още се намираха сили, но за дълъг маратон - не.

Не е за пренебрегване, че по (не)обясними причини Борусия стана магнит за откровено некадърни съдии, които ощетяваха отбора по абсурден и труден за асимилиране начин. Набеденият от профани за отличен арбитър Волфганг Щарк вече е по-мразен в Дортмунд дори от Ули Хьонес. Редовни голове не бяха зачитани, брутални нарушения на съперниците минаваха максимум с жълт картон, отсъждаха се фаулове срещу Борусия при симулации или спорни положения. Новите покупки като Хенрих Мхитарян, Пиер-Емерик Обамеянг и Чиро Иммобиле серийно изпускат чисти голови положения, а завърналият се Шинджи Кагава духом е някъде другаде.

Сякаш някакво проклятие се беше спуснало над отбора. Една гъста черно-сива лепкава и задушаваща мъгла, която не позволяваше на симпатичния тим да гледа отново напред. Застоят бе последван от регрес, а регресът - от борба за оцеляване. За първи път от сезон 1985/86 Борусия се озова на последното място в класирането и предизвика дори съжалението на Байерн. Същият този Байерн, който доскоро не можеше да спи спокойно преди и след "германското Класико".

Падението на Борусия може да се разглежда като "бъг в системата" заради доброто представяне в Шампионската лига, или като рядко срещан, несправедлив и несъвместим с логиката малшанс. Но участието в ШЛ догодина е под сериозен въпрос и това вече е проблем от финансов аспект.

Като изключим десетки умопомрачени индивиди, които показваха средни пръсти, вярната публика в Дортмунд и сега е плътно до своя отбор, дарявайки го с любов и подкрепа. Любовта, която не позволи на клуба да затъне преди близо десет години. Любовта, която заедно със здравата работа на Клопо и компания ще пребори кризата и ще разцепи мъглата като ярки слънчеви лъчи. Единствената по рода си любов, която вирее само на стадион "Сигнал Идуна парк". Да, същата - истинската любов…

Друми Георгиев, Gol.bg