Исландия има всичкия късмет на света. За хората, които обитават районите южно от 66-ия северен паралел, футболът служи за разтуха от житейските несгоди. Той е средството, което им позволява да избягат, макар и за кратко, от мъката на един уморен брак. От униженията на безработицата. От страха да не станат жертва на терористи. От възмущението да търпят празни политици. Или в случая на свръхбогаташите, купуващи си клубове като Челси или ПСЖ, той е средство да инжектират малко емоции в алчните си изсъхнали души.

Само че исландците, които тези дни за пръв път в историята си се класираха за европейско първенство, изобщо не се нуждаят от колективната терапия, предлагана от футбола. Просто защото не ги застигат тези всеобщи мъки. В световните анкети те винаги са отличници по показателите за щастие. Е, да, те бяха първите, които се сринаха до дъното след икономическата криза през 2008 г., но бяха и първите, които излязоха от нея. Днес в Исландия не само не съществува безработица, но икономиката на този замръзнал остров с 300 000 жители вече надхвърля показателите отпреди кризата. Там няма нито ислямски, нито какъвто и да е друг тероризъм, като средната бройка на самоубийствата е под едно на година. Най-богатите пращат своите деца в същите държавни училища, в които са и най-бедните (или, да кажем, по-малко богатите), а здравната система предлага равни възможности за всички. Освен това исландците имат здравословно висока средна бройка на разводите. Както ми обясни веднъж една позната от Исландия: "Ние, исландците, не оставаме дълго в лайн*ни бракове."

Доскоро обаче исландският национален футболен отбор си беше наистина лай*ян. Беше пушечно месо за извадилите късмет големи европейски отбори, на които им се падаше Исландия в квалификациите за европейско или световно първенство. Историята показва, че Исландия никога не е побеждавала в мач Белгия или България, или Полша, или Румъния, или Дания, да не говорим за Франция, Германия или Англия. Не бяха побеждавали и Холандия в 12 последователни мача преди онова чудо през миналия октомври, когато в квалификациите за Евро 2016 победиха с 2:0 легендарния "оранжев" отбор. Мнозина бяха тези, които счетоха този резултат като случайност. Не рядко и Аржентина пада от Боливия в Ла Пас, на един стадион на над 3000 м над морето; Холандия загуби на стадион само на 3 м над морското равнище, но при такъв студ и с толкова свирепи ветрове, които могат да понесат само арктическите лисици, северните елени и човешки същества като Ейдур Гудьонсен, който игра за Барселона и Челси, или голмайстора Гулфи Сигурдсон, който играе във Висша
та лига за Суонзи. 

Но не се оказа случайност онзи мач от миналата година между Исландия и една страна, която има 50 пъти по-голямо население и 100 пъти повече традиции в победите и триумфите в международния футбол. Това бе доказано миналата седмица, когато Исландия победи с 1:0 Холандия в Амстердам с гол на Сигурдсон, националния герой, отбелязал и двете попадения миналия октомври. Този резултат остави исландците само на крачка от финалите на европейското идната година, като тази задача бе изпълнена в неделя, след като завършиха 0:0 с Казахстан.

Всички жители на Рейкявик излязоха по улиците да празнуват триумфа като викинги, каквито всъщност са. И можем да сме сигурни, че те ще завладеят Франция идното лято, също както техните прочути предшественици преди хиляда години. Но този път с много повече чувство за хумор и без намерения за грабеж освен на терена, където исландските викинги са способни да тръшнат всекиго. 

И къде се крие тайната им? На първо място, Исландия е също толкова фанатично привързана към футбола, колкото всяка друга. А тъй като исландците са практични хора (няма друг начин, когато трябва да оцеляваш в толкова свиреп климат), те заложиха на развитието на детския футбол през последните 10 години - с ефективност и със страст. Последиците? Те започнаха да изнасят футболисти в елитните лиги на Англия, Италия, Германия, Франция и Холандия. И ако някога са имали комплекс срещу големите национални отбори, вече нямат такъв. 

Освен това на терена ги вдъхновява любовта, която изпитват към своя далечен остров, а също и свирепата решителност да покажат на света, че може да са малки, но изобщо не са хулигани и главорези. И когато националният им отбор побеждава и на всичко отгоре постига безпрецедентни успехи, островитяните не го празнуват като победа над житейските несгоди, нито като яростно освобождение на натрупаните обиди. А като черешката, като черешката на щастието върху една разкошна сладоледена торта.


Джон Карлин, "Ел Паис"
превод на вестник "7 дни спорт"