В нашето слизащо все по-надолу футболно първенство винаги свеж полъх са придавали така наречените възрастни футболисти или ветерани, заради които е измислен слогънът „Няма стари и млади, а можещи и неможещи“. И наистина почти всички от категорията „ жилави старчета“ са давали неповторим живец на почти умрелия ни футбол.

Колко важно е тяхното присъствие се илюстрира от приливната вълна, която дадоха на нашето първенство „четвъртите в света“, а голяма част от тях, макар и по-различно време, завършиха кариерата си в България. Само Красимир Балъков единствен пропусна да направи подобен гастрол. В по-ново време поколението на Димитър Бербатов с връщания и заминавания също облагороди почвата у нас. Последните мохикани обаче си отиват един по един.

На родените в края на 70-те години и началото на 80-те от миналия век вече им изтича времето, а следваща партида не се задава на хоризонта. И това идва като поредното доказателство, че футболът ни върви към окончателен, летален край. Защото отсъствието на естествени процеси насочва точно в такава посока. За какъв футбол може да става дума, като ги няма ветераните. Няма ги тези, които са доказали дори с годините си, че имат място под футболното слънце.

В последните години играчи като Емил Гъргоров, Иван Цветков, Георги Илиев, Мартин Камбуров, Здравко Лазаров създаваха малкото футбол, заради който зрителят си заслужава да си загуби времето като, отиде на мач. Те бяха за съжаление последният пример, че в нашия футбол е имало и ще има артисти. Това „ще” обаче нещо не е сигурно! Защото не се задават на хоризонта сред сегашните млади подобни безценни и неповторими диаманти. Футболисти, които носят играта в кръвта си и за които се казва, че са родени с талант. А това е най-важното и не може да се постигне и с хиляди тренировки. Най-важното във футбола е да се открие самородното злато, а шлифовката е въпрос само на умения.

Фактическата ситуация от гледна точка на български футболисти над 30-годишна възраст към момента е необнадеждаваща. Този важен компонент в отделните професионални клубове е сведен до санитарния минимум. И то парадоксално - не защото треньорите  не ги искат, а защото тях ги няма. Българските треньори дават мило и драго да играят с опитни футболисти. Няма такъв, който да не иска в отбора си колкото може повече ветерани, и то е логично – на тях може да се разчита безусловно. Те са се доказали дори с лимита на възможностите си. При тях няма амплитуди в представянето. А след като са оцелели до една напреднала за футбола възраст, е ясно, че не са и глезльовци. Макар и да си знаят цената, повечето от тях знаят и поговорката за „две и двеста“. Затова са и толкова безценни.

Но банката с кадри е на привършване. И явно ще играят, докато могат да ходят. Защото тръгнат ли си, съвсем ще я вапцаме. В Лудогорец например българското присъствие би изчезнало съвсем без Светльо Дяков и Данчо Минев. На 31 и на 35 години двамата държат здраво фронта. В Левски същото прави другият близнак Веско Минев, който на този етап е безалтернативен на левия фланг на защитата. В Берое пък реденето на титулярите винаги започва с името на 33-годишния Веселин Пенев. Каквито и грешки и глупости да прави, Веско е на терена, защото без него може да е много по-лошо. В ключов играч през есенния полусезон се превърна още един ветеран – 32-годишният пловдивчанин Георги Андонов. Той игра в повечето мачове на отбора и вкара 3 важни гола.

В Ботев Пловдив дълго ще тъгуват по Вуйчо Ваньо – Иван Цветков, който си остави сърцето на Колежа и в Коматево, и публиката го боготвореше. Пламен Николов и Данчо Христов през есента образуваха института на опитните футболисти при канарчетата. При съседите от „Лаута“ е гъсто населено със „старци разбойници“. Там такива са Мартин Камбуров, Сашо Тунчев, Кирил Котев, Емил Гъргоров, Ванчо Траянов, Зоран Балдовалиев… Но лошото е, че влиянието им започва видимо да отслабва. Край морето своя безценен опит като защитници все още дават 33- годишният Дани Георгиев и 32-годишните Паланков и Мишо Венков. Към тях през пролетта ще се присъедини 33-годишният Георги Илиев. В Монтана все още разчитат на вече 33-годишния Станислав Генчев, на връстника му Данчо Тодоров и на наближаващия 40-те Здравко Лазаров. Барометър на играта на Пирин е 33годишният Антон Костадинов. 

В общи линии това е армията на вечните стойности в българския футбол в момента. Като прибавим и неостаряващия 40-годишен вратар Стоян Колев, могат да си направят самостоятелен отбор. Всеки, който поне малко разбира от футбол, ще оцени, че тези футболисти правят и малкото  качество в родния футбол. И неизбежният ход на съдбата с тяхното оттегляне след година-две няма как да не удари по нивото на първенството. И отново стигаме до важния извод – нито отвън, нито отвътре няма как да бъдат компенсирани. Защото все по-малко футболисти се произвеждат в България, а предвид реалностите малцина ще останат във футбола до пределна възраст. И какво следва от това – клубовете все повече ще разчитат на чужденци.

През тази зима от четирима привлечени до момента в Левски трима са чужденци. През лятото в мащабната селекция на Лудогорец нямаше нито един българин - Цветелин Чунчуков бе взет да пълни състава заради правилото за 21-годишния. Клубовете няма в какво да бъдат упреквани, на пазара няма ветерани. Няма го Боримиров да се върне от Германия, няма го Мартин Петров да се върне от Англия. За Бербатов няма какво да мечтаем, който го е гледал на живо до 2001 година, ще си остане със спомените. И на 40 години да стане, за Митко ще се намери кътче от света, където ще му плащат милиони само заради името и визитката!? Това е картинката, на която никой сред управляващите не обръща нужното внимание. А изчезването на заслужилите ветерани от стадионите е като червения цвят на светофара. След него идва катастрофа. 

Материал на "Тема спорт"