Двата най-силни отбора в Европа, плюс най-успешния тим в историята на турнира, плюс един смел и упорит аутсайдер. В известен смисъл полуфиналистите в тазгодишната Шампионска лига са перфектна футболна извадка.

Всеки от тях идва със собствен интригуващ сюжет, който очаква развитие: Пеп Гуардиола носи бремето на миналите провали в надпреварата с Манчестър Сити; Юрген Клоп и Ливърпул преследват невероятен куадрупъл; Лука Модрич и Карим Бензема укрепват статута си на легенди, състезаващи се и срещу времето; Унай Емери пък запазва надежди за финала в Париж, който би го върнал в града, където един от бившите му клубове ПСЖ така и не се отнесе сериозно към него.

И все пак... четирите клуба идват само от две държави, Англия и Испания, които са произвели 62.5% от всички полуфиналисти в Шампионската лига за последните 20 години.

Дори аутсайдерът Виляреал е от топ първенство като Ла Лига. Разбира се, пробивът на този клуб е нещо изключително - той идва от град с едва 50 хил. души население и със скромния си потенциал успя да надиграе Ювентус и Байерн Мюнхен благодарение на провалил се в Арсенал мениджър.

свързани статии

Но англо-испанската хегемония продължава. На такъв етап в Шампионската лига вече просто не можем да видим истински аутсайдери. Кои са убийците на гиганти в турнира през последните години? 

Да вземем Аталанта - малък клуб, сътворил чудеса предвид бюджета си, но все пак елитен клуб от Серия "А". Или Аякс - исторически гранд и най-големия отбор в Нидерландия. Или Тотнъм - богат клуб от Висшата лига с огромен, модерен стадион в Лондон. Или РБ Лайпциг - водещия тим от голямата футболна мрежа на гиганта Ред Бул. Клуб, който само на хартия спазва изискването на германския футбол собственикът да притежава не повече от 50%+1 от акциите.

От общо 80 полуфиналисти за последните две десетилетия, 26 са от Испания и 24 от Англия. Португалия е класирала един, Нидерландия два, а останалите идват от Германия, Италия и Франция. Шампионската лига отдавна не е турнир, в който реален шанс имат тимове от цяла Европа. Късните фази от надпреварата са запазени за няколко водещи нации на континента и най-вече за техните грандове.

Решението на УЕФА да създаде Лигата на конференциите поне е признание за наличието на такъв проблем. Новият турнир осигурява европейски мачове на по-широк кръг от отбори и четвъртфиналистите в него бяха от 7 различни държави. Но може би за такъв турнир вече е твърде късно. Може би на никого вече не му пука за такива неща и е безнадеждно носталгично да копнееш за Реймс, Нотингам Форест, Стяуа или Малмьо.

Протестите около предложената преди година европейска Суперлига бяха протести с благородна кауза за един различен свят, за начин на мислене, който не е изцяло комерсиален.  Но моментът отлетя във времето всичко си продължи както досега. Когато Нюкасъл беше придобит от Фонда за публични инвестиции на Саудитска Арабия, фенски протести нямаше. 

Санкциите върху Роман Абрамович предизвикаха смяна на собствеността на Челси, но сега основният въпрос изглежда е кой от кандидатстващите милиардери ще бъде готов да извади най-много пари.

Възмутени ли са феновете на Арсенал, че на ръкавите на любимците им грее надписът "Посетете Руанда"? При положение, че президентът на Руанда Пол Кагаме и неговият режим са обвинявани в безброй неща, включително убийства на политически опоненти?

свързани статии

Това е трагедията на модерния английски футбол. Той никога не е бил по-успешен, никога не е бил гледан от повече хора, независимо дали на стадионите или пред телевизорите по цял свят. Никога не е генерирал такива приходи. Но всички продължават да мечтаят за някой още по-щедър бащица, чудят се кой милиардер, олигарх или чуждестранен фонд би им донесъл по-скъпи и бляскави играчи. В някакъв смисъл, това е историята на модерна Великобритания: не питай откъде идват парите, а само какво е количеството им.

Та защо бяха протестите против Суперлигата? Ако хората са протестирали против въвеждането на система, която гарантира доминацията на елитите, значи са ужасно закъснели. Тази система вече е в сила.

Нека припомним, че през август 2016 г., по време на безвластието между свалянето на Мишел Платини и избирането на Александър Чеферин за президент на УЕФА, една важна сделка беше прокарана от Карл-Хайнц Румениге от Байерн и Андреа Аниели от Ювентус.

Според сделката, 30% от приходите от излъчване на мачовете от Шампионската лига се разпределят между участниците в груповата фаза не поравно, а според представянето им в турнирите на УЕФА за последните 10 години.

За да поставим това в контекст - ако Уест Хем спечели Лига Европа и по този начин се класира за Шампионската лига през следващия сезон, клубът ще получи 4% от приходите, които получава Челси.

Дори тази система не е достатъчна на елитите и те продължават да търсят начини да укрепят още повече позициите си. От 2024 г. участниците в новия формат ще бъдат увеличени на 36, а грандовете изискват две от 36-те места да бъдат разпределяни на база на клубния коефициент.

Те вече са невероятно богати, имат огромни фен бази и уредена система изцяло в тяхна полза. Но искат още по-голяма сигурност, че дори при слабо представяне на терена ще бъдат част от турнира с големите пари. Целта е дори зле управлявани клубове като Манчестър Юнайтед и Ювентус да не изпускат големия пай от Лигата на богатите.

Може и името да е различно, може и намеренията да са до известна степен прикрити, но Суперлигата вече е тук. Просто ни я налагат постепенно и деликатно, а не с непохватния опит за преврат отпреди година. Футболът процъфтява като корпоративен развлекателен продукт и не може да се отрече, че е вълнуващ за гледане с драмите и обратите в елиминациите на Шампионската лига.

Но футболът като спорт, като израз на нещо красиво в човешката душа, като най-демократичния и отворен за всички спорт, от години загива. И всичко, което правим в момента е да дискутираме как ще изглежда саркофагът му.

Материал на webcafe.bg