Курьор: Фенове на Черно море благодариха на майка ми, че ме е родила

Матиас Курьор тази година прави истински фурор с "Черно море". Това, че е голмайстор на българското първенство, не остана незабелязано и във Франция. Авторитетният „Льо Паризиен“ направи интервю с него, в което се изповядва за желанието си да играе в ПСЖ, за расизма и за приключенията си по света.

- Гордост ли е за вас да бъдете в момента най-добрият френски голмайстор в цяла Европа?

- Разбира се. Ще излъжа, ако го играя на престорено скромен. Най-вече на моята възраст. Давам си сметка, че съм изиграл повече мачове от други футболисти, но това няма да ми развали кефа. Вече подобрих рекорда си тук (б. а. - 11 гола за Черно море през сезон 2015/16) и нямам намерение да спирам дотук. В момента бера плодовете от моя труд, а се възползвам и от шанса, който е нужен на всеки нападател.

- Сериен голмайстор в България и напълно непознат футболист във Франция. Приемате ли този парадокс?

- Бих предпочел да постигна същия успех във Франция. Не направих кариерата, за която мечтаех, но не съжалявам за нищо. Моята върховна мечта бе да играя за ПСЖ. Много преди да се превърне в отбора, който е днес. Бях като всички останали – исках да започна в Лига 1 и след това да се преместя на по-добро място, тоест Англия или Испания, за да играя и в Шампионската лига. Може би в "Нант" не успях да грабна шанса си, но грешките са и на двете страни.

- Какво се случи там?

- След първата ми тренировка с първия отбор треньорът по онова време – Мишел Дер Закариян, ми каза: „Не съм те искал аз, а шефовете!“. Да чуя това на 18-19 години беше много брутално. Не търся оправдание, но когато не ми показват уважение, отношение и интерес, е много гадно. Иначе печелех много добре. Утешавах се с лесните пари. Излизах много, купонясвах, за да забравя вътрешната си мъка.

- Можели сте да намерите друг клуб. Защо в края на 2000 година не искахте повече да останете във Франция?

- След "Нант" трябваше да пътувам и да си търся ново място, защото във Франция никой не ме искаше. Нека си кажем нещата – почти 2 години и половина не играх футбол. В онзи момент започнах да се съмнявам дали въобще ставам. Малкото клубове, които въобще се сещат за теб, нямаха никакви скрупули да ти предложат мизерна заплата. Знаят, че си в лайната и ти казват: „Това е или нищо!“ Не си в позиция да преговаряш. Но когато обичаш футбола, се опитваш да намериш решение, за да упражняваш професията си и направих точно това в чужбина.

- Мислите ли, че имате ниво, за да играяте в Лига 1 или Лига 2?

- Ще мина за много арогантен, ако ви кажа „да“. Днес не знам, но преди няколко години беше съвсем очевидно. Знаех го. Нямаше да имам успеха на Нианг, Паулета или Жиняк, но имах моето място.

- Какво ви донесе опитът в някои от страните, които са просто невероятни?

- Като ниво на игра не бих казал, че съм прогресирал. Но се отворих за света. Живях в много бедни страни, успях да се потопя в тази всекидневна мизерия. Това отвори очите ми и си дадох сметка какъв късмет имам. Това ми помогна да стана нещо по-различно от футболист. Не говорих езици, трябваше да се оправям съвсем сам. Сега вече не ме е страх от нищо в живота ми. Дори да съм сам в средата на пустинята, ще се справя

- Като професионален футболист добре ли живеете във Варна?

- Винаги е деликатно, когато трябва да говорим за пари. Въпросът за заплатата е табу не само във Франция. Живея нормално. Нямам право да се оплаквам. Не съм жълта жилетка... Хората не знаят, но в един период от живота ми играех за 1000 евро на месец вместо заплатата от 25 000 евро, която взимах година по-рано.

- Изглежда, че имате много силна връзка с феновете на клуба...

- Дадоха ми и продължават да ми дават много любов. Феновете стигнаха дотам, че един ден благодариха на майка ми, че ме е родила! Единственият път, когато съм виждал баща ми да плаче, беше през 2016-а, когато присъства на последния ми мач в България, преди да се върна тук тази година. Искреното поведение на публичата го потресе.

- Българската федерация бе наказана преди година заради расистки песни на стадионите. Срещали ли сте се с подобно поведение на или извън стадиона?

- Понякога съм бил мишена на подобни обиди. Спомням си за един мач с "Левски", на който бях жертва на маймунски звуци. Бях отвратен. След края на мача фен от София се приближи до мен. Аз му споделих за моя бяс от подобно поведение. Той ми отговори: „да, но иначе как ще успеем да те разконцентрираме?“. Расизма съм го срещал повече в живота, отколкото по стадионите.

- Имате ли конкретни примери?

- В Испания, преди няколко години, ми забраниха достъпа до един ресторант, под претекст, че е нужна резервация. И въпреки това, на други хора, които дойдоха по същото време, не им искаха резервация. Не мога да докажа, че това се случи заради цвета на кожата ми, но бях единственият, който не бе допуснат до заведението.

- А в другите страни, в които сте живели, сблъсквали ли сте се с подобни предпразсъдъци или дискриминация?

- Когато пристигнах в Казахстан, всички искаха да се снимат с мен! Бях много горд, казвах си: „Шефовете явно са обявили, че съм много голям футболист!“. Всъщност се оказа, че всичко е заради цвета на кожата ми. Те не бяха виждали никога черен. Някои го правеха, за да се смеят или дори подиграват. Те дори не знаеха кой съм. Един ден жена ме помоли да се снима с мен, за да... направи сватбен подарък на съпруга си. В културата на казахите черният човек задължително е беден. Той е прекосил морето, плувайки, и живее в колиба...

- Нямахте ли желанието да напуснете страната?

- Нещата се оправиха след няколко седмици. Бях най-добрият футболист в моя отбор – "Кайсар" Кизилорда. Хората започнаха да идват на стадиона само заради мен. Освен това живеех в мюсюлманска страна. Щом ме видяха в джамията, местните ме осиновиха Това промени изцяло виждането им.

- Продължавате ли да следите ПСЖ – любимият отбор от вашето детство?

- Никога не изпускам мач на ПСЖ, когато имам възможност да гледам. Истински фен съм пред телевизора. Това дори отегчава съпругата ми. Този клуб ме е карал да страдам повече от която и да е жена. Спомням си за един любопитен мач - ПСЖ – "Геньон" на финала на Купата на Лигата през 2000-а. Парижани паднаха с 2:0, а аз плаках, сякаш съм загубил близък роднина.

- Как се виждате след края на кариерата?

- Започнах да инвестирам в недвижими имоти тук и там. Ожених се през септември. Сега мечтая да създам семейство. Толкова исках да изживея кариерата си с дете до мен. Което да гледа баща си като футболист и може да пътува навсякъде – България, Южна Корея. Което да говори свободно испански език. Това не можа да се случи досега.

Харолд Маркети, „Льо Паризиен“, превод "Мач Телеграф"