Още по темата

 

Сблъсъкът Левски – ЦСКА като една от най-съществените обществени значимости в България си има своя Златен фонд. Тук обаче не е като при изкуството, примерно литературата, киното или музиката, където десетки книги и ленти ще бъдат на почит и след много години.

При това дерби има твърде много детайли, които няма как да се повторят. Или нека не абсолютизираме и не бъдем крайни - не ни се вярва да ги видим в следващите двайсетина години.

Първо. Забравете да видите пак двайсет и двама българи на терена. Че даже и още няколко на пейката.Безвъзвратно са отминали времената, когато грандовете на българския футбол имаха в съблекалните си само родни момчета. От вратаря до централния нападател и крилата всички бяха българи и в немалко случаи собствени кадри.

Все пак да припомним, че в голям период от време ЦСКА бе под шапката на армията, а Левски на полицията. При червените имаше деликатен момент, че заради задължителната военна служба много от талантите от провинцията волю-неволю обличаха червения екип. И най-добрите оставаха на „Армията”.

Това обаче е друга дълга и дискусионна тема от историята. Сега трябва ЕС да се разпадне, да се върне Варшавският договор, да изникне нова Берлинска стена, за да има само българи на терена, когато играят Левски и ЦСКА.

По-голямата причина, за да има много чужденци обаче, за кой ли път я видяхме онзи ден с обратен знак в мачовете на Динамо Загреб и Цървена звезда. Тези два балкански колоса показаха, че където има работещи школи, големи неща се случват и с родни треньори и футболисти.

Второ. Забравете да видите отново 60 хиляди зрители на вечното дерби. То вече няма и стадион, който да побере толкова публика, няма и да има. Нищо не е като преди, защото населението вече е по-малко от 8 милиона, защото това население за добро или лошо си промени футболната култура.

Преди години футболът беше отдушник на отрудения и лишения от кой знае какви забавления българин. Събота – всички на стадиона, пред телевизора или пред радиото на „Спорт и музика”. А сега – съвременният свят предлага какви ли не изкушения и алтернативи, включително и максимално изобилие от футболни мачове от всички точки на света.

Куриозното е, че има страшно много деца, които тренират тази игра, но повечето не ходят на мачовете на любимия отбор. А те не ходят и заради липсата на сигурност на стадиона, както и по пътя от дома и обратно. Едно време нямаше шествия на агитките, затворени сектори, забранени зони и, което е любопитно за по-младите – нямаше строго определени сектори за домакини и гости.

В А и В публиката беше миксирана, сини и червени стояха един до друг. Така пътуваха и в автобусите заедно. А сега отскоро дори в официалната ложа не се допускат представители на гостуващия клуб заради конфликти и сблъсъци.

Кой знае, един слънчев ден Левски и ЦСКА пак могат да напълнят стадион „Васил Левски”, дори в този му намален капацитет. Или пък евентуален нов национален стадион с около 30-хиляден капацитет. Сега се радваме, ако посещаемостта надхвърли 20 хиляди души.

Което е три пъти по-малко от 60 хиляди от онова време. Само че населението не се е стопило три пъти. Тоест повечето хора са си тук, но чакат стечение на обстоятелства, за да се завърнат на стадиона.

Материал на Желю Станков, "Тема Спорт"