Симоне Индзаги не е поискал да се върне в Италия по случай рожденния си ден. Той празнува 50-годишнината си на 5 000 км от родната Пиаченца. В Саудитска Арабия бившият треньор на Интер, който днес става на половин век, е намерил ново измерение, различно, разбира се, от това, което е преживял в Серия А, но, ако го слушаме, дори по-пълно. Няма носталгия, поне не толкова, колкото бихме очаквали.

„Тук не живея добре, а повече“, разказва той пред „Либерта“. Саудитска Арабия за него е била промяна в живота, освен професионален избор. „В Саудитска Арабия намерих фантастична ситуация от всяка гледна точка: начинът на живот, спортната и неспортната инфраструктура, спокойствието, което успява да те съпътства дори в работа, която може да бъде стресираща като моята“.

Италия остава в мислите му, но от далеч. Индзаги следи всичко, страда също, редом с италианците. „Много ми е тъжно, че Италия няма да участва на Световното първенство за трети пореден път, аз съм италианец на сто процента, а брат ми дори е спечелил Световно първенство“. Позоваването е, разбира се, към брат му Филипо Индзаги, един от героите през 2006 г.. Доверието обаче остава. „Италианският футбол ще се възстанови. Сигурен съм в това. Казано това, напуснах италианския футбол по редица причини“.  

Както е известно, Саудитска Арабия е синоним на огромна заплата: Инзаги получава 27 милиона годишно, за да тренира в Саудитската Про Лига. Но треньорът на Ал Хилал отхвърля тази интерпретация. „Да печелиш толкова много е приятно, но за щастие не се нуждаех от пари. Решаващ фактор беше желанието да изпитам напълно ново преживяване в напълно нова среда. Годините в Интер бяха много удовлетворяващи от професионална гледна точка, но и много стресиращи. Усетих нуждата да преживея отново футбола на високо ниво, но да се откъсна от напрежението, което беше станало много тежко“. 

Ако Индзаги не мисли за Италия, Италия мисли за Индзаги. Не липсват слухове за евентуално завръщане, може би дори като селекционер. Той обаче ги опровергава. „Поласкан съм, но както казах, тук ми е добре и имам още една година по договор с Ал Хилал“. Слушайки го, Индзаги не изглежда да бърза да напусне Риад. „Доволен съм, че имам прекрасно семейство, че правя работата, която ми харесва, че вече съм спечелил нещо в кариерата си, както като футболист, така и като треньор“.

Има и друг аспект, с който се гордее: „Никога не съм се оставял да ме въвлекат в полемики“. А после има и футболът, който продължава, но в семейството. Синът му Лоренцо вече е поел по същия път: „Той е на 13 години и е нападател като мен: играеше в Интер, сега е в юношеския отбор на Ал Хилал и вече е вкарал 21 гола в първенството. Представете си, че на неговата възраст е висок почти 1,80 м и носи обувки номер 43“. Андреа, най-малкият, все още е в началото, но топката вече е постоянна част от живота му. „Той е само на 5 години, но се забавлява страхотно с топката и ми се струва, че има талант“. Династията, с други думи, е готова да продължи. Дори на хиляди километри от Пиаченца.