Знаехте ли, че Паоло Малдини симпатизираше на „Ювентус“? И че Джани Ривера беше отхвърлен от адвоката Анели? „Ювентус“ – „Милан“ е класическо италианско дерби, играно на финал на Шампионската лига, съперничество, което е преминало през епохи и поколения. На терена са играли шампиони, легенди, носители на „Златната топка“ и велики звезди, изгряли за кратко. Имало е трансфери, играчи, които са се развили в единия отбор и са завършили кариерата си в другия. С една дума, това е съперничество, което продължава вече повече от век и което, като всяка велика история, е пълно с задкулисни истории. Ето пет от тях.

Намираме се в следвоенния период, 1949 г. Ръководствата на „Милан“ и „Ювентус“ отпътуват за Норвегия, за да преговарят за Йоханес Плогер – датски нападател, който е отбелязал 101 гола в 164 мача с екипа на „Фрем“. Представителите на „Ювентус“ обаче действат в пълна тайна и изпреварват конкуренцията от „Милан“. В крайна сметка Плогер подписва с „Юве“, а „росонерите“, сякаш за да се утешат, избират млад играч на име Гунар Нордал. В родината си той е бил пожарникар и за пет години в „Норркопинг“ е отбелязал 93 гола в 92 мача. Не е зле за човек, който, освен че е гасил пожари, очевидно е умеел да запалва и доста такива в наказателните полета. Останалото е история: с 214 гола Нордал и до днес остава най-добрият голмайстор в историята на „Милан“.

1950 г. бележи началото на една малка революция: започват първите експериментални телевизионни предавания. За редовните предавания ще трябва да се изчака още четири години. С други думи, спортът започва да навлиза в домовете на италианците. А на 5 февруари се случва нещо, което, погледнато в ретроспектива, изглежда почти като сценарий, написан от писател, подкрепящ „росонерите“: „Милан“ разгромява „Ювентус“ със 7:1 на стадион „Комунале“ в Торино, а Нордал отбелязва хеттрик. За Италия това е абсолютна премиера: футболен мач се излъчва по телевизията. И дебютът, да речем, не е точно запомнящ се за феновете на „Ювентус“. И до днес това остава най-голямата победа на „Милан“ на терена на „Старата госпожа“. През 1996 г., обаче, дойде реваншът: „Ювентус“ на Марчело Липи разгроми съперника на „Сан Сиро“ със сензационно 6:1.

Джани Ривера за „Милан“ беше легенда, епос, мит, носител на „Златната топка“, вечен капитан, победител. С две думи: „Златното момче“. Един златен, специален младеж, който обаче в друг живот би могъл да облече екипа на Ювентус. Ривера е роден и израснал в Алесандрия, на около 140 километра от Торино. Един ден той бе препоръчан на адвоката Джани Аниели, тогавашен президент на „бианконерите“, който коментира: „Не ми се струва феномен“. „Ювентус“ предложи едва 2 500 лири на „Алесандрия“ за неговия трансфер. Офертата беше отхвърлена и през 1960 г. се появи „Милан“. Останалото го знаем: Ривера остана при „росонерите“ в продължение на 19 години и се превърна в един от най-големите символи в историята на клуба.

Започнал е в Падова и стигнал до „Ювентус“. Не става дума за Алесандро Дел Пиеро, а за Пиеро Пасторе – бивш футболист, треньор и дори киноактьор. Човек, способен да редува футбола с големия екран, когато професионалният футбол все още беше нещо съвсем различно. Пристига в „Ювентус“ през 1923 г. и остава там четири години, отбелязвайки 55 гола в 66 мача. През 1927 г. преминава в „Милан“, където остава два сезона. След това има престой в „Лацио“, а по-късно се завръща отново в Милано, където остава до 1932 г. С „Юве“ печели шампионската титла през 1926 г. Беше креативен играч с афинитет към головете, а извън терена се отдаваше на страстта си към актьорството.

Легендата разказва, че до Джампиеро Бониперти стигнала мълва, че синът на Чезаре Малдини е фен на „Ювентус“. Или, по-точно, че симпатизира на „бианконерите“. Така един ден малкият Паоло получил лично от Бониперти знаменце на „Старата госпожа“. Малка подробност: съдбата на Малдини Младши щяла да бъде определено по-скоро като „росонеро“. Години по-късно Паоло обясни тази симпатия по следния начин: „Харесвах футбола. Първото състезание, което гледах, беше Световното първенство през 1978 г., което на практика беше „Ювентус“ плюс Антоньони. Затова следях „Юве“, сякаш беше националният отбор“.