От 20 септември на книжния ни пазар излиза още една спортна биография. Тя е на емблемата на Ливърпул Кени Далглиш. Футболен клуб Ливърпул продължава да бъде все така магнетичен и неподражаем. 

Страстта на милионите му привърженици не само не помръква, а придобива още по-внушителни размери. Вече не само "Анфийлд", но и стотици кътчета, дори в най-отдалечените страни, са се превърнали в бастиони на непоколебима лоялност. Червената магия продължава да е нереално въздействаща - нещо което често пъти подминава модерните властващи в световния футбол.  

Слушали сме много за семейната атмосфера в клуба, за безкористната дружба между играчи, хора от ръководството и феновете. Но едва ли има друг, който би могъл да отмести тайнствената завеса по-умело от Краля - Кени Далглиш. В своята книга шотландският футболен романтик успява съвсем неподправено да ни разкрие как живее Ливърпул.

Откъс от книгата:

На „Анфийлд“ съм – моят дом, а годината е 2010-а. Заемайки мястото си в „Мейн Станд“, погледът ми инстинктивно се насочи надясно, за да се впие в любимата ми футболна гледка – Коп. Наслаждавах се на полюшването на стадиона, докато привържениците на Ливърпул пееха своите песни сред множество флагове и транспаранти, демонстрирайки неувяхващата си любов към Стиви Джерард и отбора. Слушах в захлас този огромен хор от трибуните, а сърцето ми се изпълни със съжаление и страхопочитание.  

Играл съм стотици пъти пред Коп, но никога не бях стоял редом до обитателите му.  (б. пр. – през април 2017-а Далглиш за първи път гледа мач на Ливърпул от знаменитата трибуна). Така и не изпитах усещането да бъда сред тази велика общност, нито пък успях да попия от емоциите в момента, в който авторът на гола се втурваше към ликуващите. А толкова ми се искаше да бъда сред феновете на Ливърпул, да им благодаря, че винаги са там. За да съхранят вярата и за това, че винаги ни напомняха какво се пее в химна ни – „Вие никога няма да вървите сами“. Връхлетя ме странно усещане. За всички онези в Коп аз бях осъществил мечтата, за която те копнееха. Да облека фланелката с номер 7 беше изключителна чест, но пък завиждах на всички тези привърженици на Коп, които можеха да правят онова, което аз жадувах. Само ако можех да застана сред тях и да усетя атмосферата, да споделя техните шеги, вицовете и другарството. Само веднъж!...