27 минути

Галерия

10 | 50

Антъни Джошуа - Кубрат Пулев, снимки: Lap.bg

27 минути. Почти толкова продължи боят между Кубрат Пулев и Антъни Джошуа. Видяхме всичко, което може да се види на едно боксово шоу – закани, ентъртейнмънт, тежки удари, нокдауни, напрежение, съдийско прекратяване преди финалния гонг и малко балканско шоу след края. Голямата тема след тези 27 минути като че ли излезе от полето на спортно-техническата част на двубоя. Защото големите въпроси, които днес генерират и голямо напрежение в социалните мрежи са свързани не с това какъв боксьор е Пулев, а по-скоро какво поведение имаше и какво поведение е трябвало да има. Гъделът да коментираш второто се подкрепя и с още нещо важно – по тази тема всички могат и имат право да се изкажат. Защото не е нужно да бъдеш боксов експерт, когато коментираш поведение. 

И тук се случи това, което се случва винаги. Между другото – навсякъде по света. Едни застанаха зад Кубрат, а други намериха основания да застанат срещу него. Едни говореха за гордост без предразсъдъци, а други за разочарование от това, което се видели. Едни пожелаха да се отъждествяват с видяното, а други – да се разграничат. Едни почувстваха, че са намерили националното представителство, което искат, а други почувстваха срам. Въпросът вече не е в това кой е по-прав. Защото разумни аргументи се чуха и от двете страни на масата. 

Разумно е да кажеш, че Кубрат стигна далеч в своя професионален път на боксьор. Разумно е да кажеш, че стигна до края на собствените си възможности в конкретната ситуация. Разумно е да признаеш, че не само в България, а на Балканите подобен боксьор не е имало през последните 3 десетилетия и не е изключено да няма в следващите три.  Правилно ще е да признаем, че Кубрат е фактор в професионалния бокс, най-малкото в онзи негов сегмент, където се определя кои най-добри ще се бият с най-добрите от най-добрите.   И още нещо – Кубрат не се реди пред спортното министерство, за да вземе от нашите данъци, с които да финансира своя поход за своите мечти. Прави го с парите, които сам си е изкарал и за които е проливал пот и кръв. В някаква степен Кубрат е успял човек. 

В същото време е разумно да имаш високи изисквания към някой, който за 1 седмица е  посланик на твоя малък и почти неразпознаваем народ извън рамките на Европейския съюз.  Разумно е да бъдеш ядосан, ако самият спортист е забравил, че освен себе си, професионалната си визитка и близките си, представлява и България.  И че във всеки момент, когато покаже слабостите на своя характер, цепленките и кривините на своята личност, дълготрайният ефект излиза от въжетата на ринга, за да се превърне в потоп от негативизъм към цяла една етническа група, страна или общност. Лъжица с катран в медоносната каца сякаш се оказа и големият контраст между това, което чухме от Джошуа и онова, което видяхме от Кубрат. Обяснимо е. Просто е – искаме нашето лице пред света да бъде позитивно. Искаме нашия бранд, нашия имидж, нагласата на другите към нас да бъде полирана от сдържаността на английски джентълмен, силата на балкански непримирим мъж и съобразителността на университетски интелектуалец. В това отношение най-големите в спортния бизнес го могат. И Кубрат може би не е сред тях. Не, не говоря за Конър Макгрегър, а за Роджър Федерер, Антъни Джошуа, Майкъл Джордан и тн. 

Тези 27 минути бяха тежко изпитание за българите, което имаше за цел да покаже способни ли са те да постигнат консенсус помежду си. Да поставят на масата очевидните позитиви и негативи, да ги претеглят и да формират публичната си оценка за едно събитие и един българин въз основа на по-малко емоции и повече зрялост. Можехме ли да признаем, че имаме успял боксьор, но провалена личност или че имаме добър боксьор, който има да извърви дълъг път по отношение на простите неща в съревнованието – начина, по който губиш, начина, по който се отнасяш към по-добрите и по-заслужилите от теб? Можем ли да бъдем обективни, когато поглеждайки се в огледалото на нашите национални черти изпадаме в ужас, защото знаем, че сме наследници на народ, който е родил Алеко, но и убиеца му? И имаме ли комплекс от това, който се опитваме да изтрием от реалността и съзнанието си? Или пък сме длъжни да признаем голямата разделителна линия в обществото ни, която строява в две редици не просто феновете на Кубрат, а тези, които носят срещу онези, които не носят маски. Тези, които се бият на пътя и онези, които спират на червено. Тези, които отиват на протест по убеждение и онези, които отиват срещу 20 лева. Тези, които се качват пияни и онези, които пият, но не се качват. Тези, които вярват в образованието и почтеността и онези, които им се присмиват от прозореца на скъпите си возила. Собственото ни поведение снощи задава твърде много въпроси, с които Кубрат Пулев няма нищо общо.

Що се отнася до простотията в бойните спортове. Бъдете снизходителни. Дерек Чисора, който яде бой от Кубрат се държа към него многократно по-зле в деня на кантара, а и преди него. Вчера, непосредствено след заключителните думи на Джошуа, вторият по ранкинг британски боксьор Тайсън Фюри нападна собствения си сънародник използвайки всички цветущи дефиниции на света предизвиквайки го на бой.  Имаше един стар американски боксьор, който следеше Владимир Кличко навсякъде, целеше го с храна, нахлуваше на пресконференциите му и търсеше провокации във всеки един момент. Ако погледнем ММА ще видим еманация в разбирането, че колкото по-зле се държиш към опонентите си, толкова по-опечена ти е работата. До голяма степен това се дължи на факта, че в големия си процент феновете на подобни спортове са едни простовати люде. Големите в ММА го наричат правила за успех в този бизнес, а реалността е, че те просто слугуват на работодателите си – голяма група от хора, които плуват в плиткото и харесват да гледат взаимоотношения в ниското. Въпреки че не си го признават.

Има факти, които не можем да скрием. Антъни Джошуа приличаше на планина от спортни и нравствени качества, а Кубрат Пулев на алпинист гледащ към върха, който го затиска с величието си.  Величието да си научиш урока преди мача, да неутрализираш всички оръжия на опонента, да усетиш и да използваш правилния момент нанасяйки съкрушителен удар. Но и величието да потушиш огъня разпален в предния ден на кантара, да кажеш добра дума за опонента си, да поздравиш народа му и целия свят, и то минути, след като си се бил на най-високо ниво. Да бъдеш джентълмен, дори, ако приемем, че си добър актьор, който знае как се играе играта. Това са уроци, които всички сме длъжни да научим, ако искаме да играем играта с най-добрите и то така, че имената ни да останат в умовете на очевидците на делата ни.

27 минути бяха достатъчни, за да разберем, че в националните си неуспехи не можем да излезем единни. Въпросът е защо и как това да се промени.  Боксът в крайна сметка е просто бокс – спорт за корави мъже, които се правят, че не ги боли. И като Антъни Джошуа срещу Анди Руиз, и като Кубрат Пулев срещу Антъни Джошуа.

Цветин Филипов, специално за Gol.bg