Уотфорд се завърна във Висшата лига след 8-годишно отсъствие. Обстоятелствата, при които го стори, бяха повече от драматични. Началото на сезона въобще не предполагаше подобен успех, имайки предвид, че през октомври бе назначен четвъртият мениджър от старта на кампанията.

Тя бе започната от Бепе Санино, но още през август той си тръгна след бунт в съблекалнята. Наследи го Оскар Гарсия, който остана само 4 седмици, преди да напусне по здравословни причини. На мястото на испанеца дойде Били Макинли, ала след 4 точки от 2 срещи изненадващо не му бе гласувано доверие и бе заменен от Славиша Йоканович.

Всички тези чести промени накараха мнозина да погледнат на клуба с насмешка и да го сравнят с пътуващ цирк, макар резултатите да не бяха лоши. Когато Йока пое отбора на 7 октомври, той бе втори, задържа се в челото и при него.

Като цяло назначението на сърбина бе рискован, но впоследствие оказал се мъдър ход. Рискован от гледна точка на това, че ако ще гониш промоция в Премиършип, едва ли треньор, чийто върхове са титли на Сърбия и Тайланд, би бил на първо място в списъка на кой знае колко собственици.

Но Джино Поцо вече доказа, че знае как да действа както в бизнеса, така и във футболен план. Справка – повече от приличното представяне на Удинезе напоследък и печалбата от над 100 млн. долара от продажбите на Алексис Санчес, Маурисио Исла, Самир Ханданович, Антонио Кандрева, Хуан Куадрадо и други.

Обратно към Уотфорд и по-точно – към Йоканович. Началото бе колебливо, с четири загуби в първите шест мача. Ала Славиша направи няколко мъдри хода, с които си спечели симпатиите на публиката. Първо, продължи да залага на атакуващия стил, така характерен за тима.

Второ, направи го и по-стабилен в отбрана, а и го ограмоти тактически. Не беше рядкост постройката да прелива от 3-5-2 в 4-4-2, при това без да бива нарушаван балансът. Той не е от мениджърите, които се страхуват да правят промени, щом усетят, че има нужда.

Няколко пъти се случи да прави смени още през първите полувремена, и то не защото даден състезател е бил много слаб или се е контузил, а за да контролира набезите на противника. И като стана дума за промени, сърбинът не се посвени да признае, че чужденците в спортно-техническия щаб, в това число и самият той, са твърде много. Затова през януари покани бившият защитник на стършелите Дийн Остин в екипа си, което оказа благоприятно влияние на формата и настроението в съблекалнята.

Разбира се, Йоканович имаше щастието да попадне на състав, пълен с редица качествени изпълнители. На вратата е опитният Аурелио Гомеш. Отзад е риталият на мондиала в Бразилия Хуан Паредес (Еквадор), юношата на Манчестър Юнайтед Крейг Каткарт и младата надежда на Ейре Том Хобан. В халфовата линия блестят Марко Мота, преминал през Ювентус и Рома, Алмен Абди и алжирският национал Адиен Гедиура.

Голямата сила на жълтите е нападението. Там блестят Матей Видра, Одион Игало (17 гола в 18 двубоя от 26 декември насам) и безспорната звезда и лидер Трой Дийни, който се превърна в първия футболист в историята на клуба с 20 или повече попадения в рамките на три поредни сезона.

И като споменахме Видра и Игало, това са двама от деветимата играчи на Уотфорд, били в Удинезе и/или Гранада в миналото – другите две организации, собственост на семейство Поцо. Невероятно е как тези три отбора често разменят състезатели по начин, по който винаги всеки един от тях е облагодетелстван някак. Поредното доказателство, че фамилия Поцо си разбира от работата.

Следващата цел е в събота да бъде спечелена титлата в Чемпиъншип. Дори и да не успее, Уотфорд вече е във Висшата лига. През лятото ще трябва да се подсили, за да има реален шанс да се противопостави на грандовете в елита. Промоцията ще донесе около 120 млн. паунда в касата, следователно средства ще има и едва ли ще се щадят. А продължат ли да следват политиката си, стършелите със сигурност няма да са боксова круша за опонентите в Премиършип догодина.

Макар и създаден през далечната 1881-а, Уотфорд рядко е бил сред елита в Англия. Клубът прекарва голяма част от съществуването си из долните дивизии, като влиза в най-горното ниво за първи път чак през 1982/83. Това е и най-успешната кампания в историята му. Под ръководството на Греъм Тейлър и с Лутър Блисет в предни позиции стършелите финишират втори след Ливърпул.

Това им дава право на участие в Купата на УЕФА през 1983/84. В първия кръг е елиминиран Кайзерслаутерн, а във втория идва ред на сблъсък с Левски. На „Викаридж Роуд“ резултатът е 1:1, в реванша на „Васил Левски“ – също. В продълженията англичаните стигат до драматично 3:1 след голове на Джон Рострън и Йън Ричардсън, но походът им е спрян на 1/8-финал от Спарта Прага (2:3, 0:4). Това е единствената им поява на континента, ако не броим двете за Англо-Италианската купа в началото на 90-те.

Така или иначе, Уотфорд остава в старата Първа дивизия до 1987/88, когато изпада. Завръща се в елита през 1999/00, когато мениджър отново е Тейлър, но 6 победи в 38 мача са крайно недостатъчни и 20-ата позиция няма как да бъде избегната. 2006/07 е последният сезон, в който жълтите се пробват във Висшата лига. И тогава нямат повод за радост – при Ейди Буутройд балансът е 5-13-20 и следва ново изгнание в Чемпиъншип, продължило 8 години.