Ако има една дума, която да опише случилото се в българския национален отбор през тази година, то определено тя е "олеле". Олеле, каква година на загуби, скандали, оставки и кардинални промени във футбола ни.

"Трикольорите" вървяха без нито една победа в квалификациите за европейското пъвенство през 2020, а последният им успех бе от октомври миналата година срещу Кипър. Все пак в средата на ноември след 12 срещи без победа успяха да надвият Чехия (1:0) в мач без значение за двата тима. Родните национали завършиха Група А на четвърто място с актив от скромните шест точки.

Добре е и да си дадем ясна сметка срещу кого още играхме. Например Косово и Черна гора. За тях обаче няма какво толкова да се каже. Та те са на футболната карта само от няколко години.

Да, в последно време Черна гора роди няколко футболисти със сериозна визитка. Един истински таран в лицето на Стеван Йоветич, който защитава цветовете на клубния Монако и сърцатият защитник на Атлетико Мадрид Стефан Савич. Е, "лъвовете" нямат такива имена, които да играят за подобни отбори, но Черна гора? Сериозно?

Нямам намерение да ви връщам назад във вече далечните 80-те и 90-те години на ХХ век. За онези времена всичко е казано, всеки си спомня с умиление за страхотните български постижения на национално и клубно ниво. Ще направя по-лошо, като ви върна само с десетина години. Тогава в европейски и световни квалификации имаше драми, когато на "Васил Левски" изпуснехме да победим Холандия (07.10.2006 - 1:1), Италия (11.10.2008 0:0, 07.09.2012 - 2:2) и още много други силни отбори. 

В наши дни правим измъчени равенства с Черна гора и Косово. До там ли стигнахме? Пак ли ще се оправдаваме с вече изтъркания преход, занемарените бази и неправилното управление на Българския футболен съюз? Нима Косово не изживява преход, а базите в Черна гора да са ултрамодерни? Дори човекът, който е "виновен за всичко в българския футбол" - Боби Михайлов сякаш бе безсилен пред това, което се случи.

Да, стигнахме и до онази ужасяваща октомврийска вечер на стадион "Васил Левски", където станахме за резил не само на терена, но и извън него. България стигна до изключително болезнена домакинска загуба в евроквалификациите от Англия (6:0). Мачът бе белязан с отвратителни прояви на някои фенове по трибуните, които доведоха до титаничен расистки скандал. Така станахме известни по света тази година, ама не с хубаво.

Впоследствие Михайлов подаде оставка като президент на БФС броени часове след скандала. Той заемаше поста от октомври 2005 и беше неколкократно преизбиран, като през 2011 стана и първият българин в Изпълкома на УЕФА. Последваха и редица други оставки на членовете на родната федерация. За последната година на българския футбол под ръководството Михайлов трябва да отчетем нелогичното му решение да сложи начело на националния ни отбор Красимир Балъков на мястото на Петър Хубчев. На Балъков резултатите му бяха плачевни. А само година по-рано поне бяхме победили Словения, Норвегия и Кипър при Хубчев. Впрочем точно тези точки все още държат България като участник в баражите за Евро 2020 през Лигата на нациите. 

Един от най-титулуваните ни футболисти Ивелин Попов пък реши, че е дал достатъчно и се отказа от националния ни отбор. Това също може да се отчете като болезнена загуба. Абстрахирайки се от уискито и аулина, в момента Попов е фигура в националния отбор. Той е лидер и отказването му ще се усети на терена в предстоящите мачове на "трикольорите".

Всичко това и още много фактори говорят за сериозна криза в българския футбол, която обаче тлее от много години насам, ама ние това си го знаем.

Все пак трябва да се отбележи, че вината не е в самите футболисти. Бих спорил с всеки, който каже, че Тодор Неделев, Кирил Десподов и компания нямат таланта да станат футболисти от висока класа. Вярвам, че всеки един от нас малко или много вижда някакъв потенциал в играчите ни, но незнайно защо те не се развиват. Трудният въпрос "Защо българският национален отбор продължава да потъва" все още търси отговор.

Летвата падна, амбициите са все по-ниски. По време на жребиите в миналото се надявахме на един футболен гигант в групата ни, от който предварително да се примирим, че ще имаме загуба и да търсим само победа от останалите отбори. Сега "ни очакват много тежи мачове"... с Косово. Олеле.

Нека завършим положително. Така повелява традицията. Предстоят ни баражи с Унгария, имаме нов селекционер в лицето на Георги Дерменджиев, който е доказал, че може да може да постигне успехи с футболистите си. Дано съдбата се усмихне на "трикольорите" този път и ние, феновете изживеем горещи емоции през лятото на 2020 година. Заслужаваме го.