Лудогорец стана за 13-и пореден път шампион и световните агенции гръмнаха за невероятния рекорд. Всъщност задачата пред хегемоните в българския футбол остана само да подобрят постижението на митичния футболен клуб Тафеа от островите Вануату, който притежава 15 поредни успеха в местното първенство. Но има ли повод за гордост в цялото това постижение на българския шампион и как то помага на развитието на футбола у нас!

За целта на моето изследване ще се завърна много години назад, за да видим в кое десетилетие нашият клубен футбол е бил в своя апогей.

Има такива 10 години на огромен възход и доказателството е, че два наши клуба в един и същи ден играят полуфинали в КЕШ и КНК. ЦСКА и Славия през април 1967 година са в подножието на европейски финал, изправяйки се срещу италианския Интернационале и шотландския Рейнджърс. Поради огромна глупост, свързана с политическите събития, наричани още Пражка пролет, на следващата година нашите представители Левски и Спартак София са отстранени от двата най-престижни турнира КЕШ и КНК, като не вземат участие в тях. Но това е само  едно напомняне за някои неща, случвали се в онези „прекрасни“ времена, в които танковете изместваха футбола!

Обратно към 60-те като база за сравнение със сегашното положение в българското първенство. В периода от 1960 до 1969 пет различни клуба печелят националната титла. Имената им са ЦСКА, Левски, Спартак Пловдив, Ботев Пловдив и Локомотив София. В същия период Славия притежава уникално силен отбор, който печели три пъти бронзовите медали и веднъж сребърните. В жестоката конкуренция за челото на таблицата участва и пловдивският Локомотив. Съперничеството между изброените отбори е от огромно значение за трите класирания на България на световно първенство и достигането до пето място на европейско. Клубните успехи вече ги отчетох – полуфиналите на ЦСКА и Славия са нещо невероятно по днешните ни стандарти.

В началото на 1969 година с решение на ЦК на БКП се създават двата спортни мастодонта ЦСКА Септемврийско знаме и Левски-Спартак. Няма да се спирам подробно на мотивите, които са мегаломански, но последствията се изразяват в силно фаворизиране на двата гранда спрямо останалите. И това чувствително сваля възможностите за конкуренцията на другите срещу тяхната доминация. И все пак през 70-те години трети, различен от ЦСКА и Левски, клуб успява да спечели шампионската титла. Прави го Локомотив София през 1978 година. Така 70- те завършват с три шампиони за десетилетието.

През 80-те години жесток удар върху създаденото статукво е нанесен през лятото на 1985, когато на практика футболната секция на мастодонтите е отлъчена и се образуват Средец и Витоша. На практика като ЦСКА Септемврийско знаме и Левски-Спартак двата клуба печелят съответно 10 и 6 титли на страната. Възползвайки се от временната репресия през 1986 година, шампион става Берое Стара Загора. Десетилетието завършва с три различни шампиона.

Настъпващата демокрация силно размества пластовете и още на старта на 90-те години имаме нов сензационен първенец и той се казва Етър Велико Търново. ЦСКА и Левски възстановят бързо своето предимство, но векът завършва с две титли на Литекс Ловеч. Междувременно от възможностите на прехода се възползва и Славия за своята историческа титла от 1996 година. А векът завършва с две последователни титли на Литекс Ловеч. Така 90-те години се изравняват по броя на шампионите с 60-те, а към това се прибавя и легендарното четвърто място в света. ЦСКА, Левски и Етър са с най-голям принос за успеха по броя на футболистите в националния отбор тогава. За голямата конкуренция през декадата допринасят още Ботев Пловдив в „брокерския си период“, Локо Сф в златните години на Гигов и уникалното явление Нефтохимик на Порточанов и Херо. Всеки от Ботев, Локомотив София и Нефтохимик е на една ръка разстояние от титлата.

свързани статии

Ситуацията в новия век рязко се променя, но все пак имаме три различни шампиона – Левски, ЦСКА и Локомотив Пловдив в първите десет години. И стигаме до 10-те години на 21-ви век, когато слизаме на равнището на 50-те на миналия само с два различни шампиона – Литекс и Лудогорец. Но новите „60-те“ никога не настъпват, защото за разлика от доминацията на ЦДНА тази на Лудогорец се превръща в невъзможна за преустановяване.

Пред 20-те години вече имаме 5 поредни титли на Лудогорец и по-нищо не изглежда, че тази тенденция може да бъде прекъсната в някой от следващите сезони. Традиционните въпроси коя титла е била най-трудна вече звучат нелепо на фона на реалностите. Трябва да падаш от Луната, за да не осъзнаваш колко невъзможно е някой в обозримо бъдеще да посегне на доминацията на Лудогорец. И в това твърдение не се съдържа само упрек към хегемонията, защото не е луд онзи, който яде баницата, а другият, който му я дава доброволно. Така наречените професионални и елитни клубове в България абсолютно са се примирили с ролята на живели и играли футбол по времето на Краля Слънце. Вероятно само през 2023 година имахме по-сериозна опция да видим нов шампион, но Иван Турицов не вкара дузпата и провали историческия шанс това да се случи.

Трябва да си кажем накрая и горчивата истина. Съществена причина за непобедимата хегемония е с адрес УЕФА. Създаденият с много добри намерения преди около 20 години нов регламент за Шампионска лига може са бъде сравнен с ада, към който се върви с добри намерения. Опитът на УЕФА да съживи традиционните източни футболни тигри, сред които са и нашите ЦСКА и Левски с мощна финансова подкрепа, на практика се оказа жизнената среда за новопръкнали се парвенюта като Лудогорец. Една огромна финансова инжекция се оказа с ефект на доминация не само у нас, но и в други постсъветски държави. Примерите са нагледни – БАТЕ в Беларус, Карабах в Азербайджан, Шериф в Молдова. Това са все събратя по оръжие на българския Лудогорец. Но дори и там успяха поне еднократно да прекратят пътя към рекорда. У нас Лудогорец вече се е устремил да го подобри и да завещае това, което направи Стефка във високия скок на леката атлетика.

Но футболът, уви, не е лекоатлетическа дисциплина. Член първи в конституцията на великата игра е конкуренцията и постоянната смяна на лидерството. И никой в нормалните шампионати не се задържа повече от необходимото на върха. Дори рецидивисти като Байерн Мюнхен осъзнаха, че абонаментът не е вечен. В нашия случай обаче явно всичко ще е обратно на житейската и спортна логика. И всичките мои разсъждения ще бъдат оборени с една фраза – никой не им е виновен на другите, че не могат да станат шампиони. Но не знам защо се свенят да отговорят на въпроса защо не могат!? Причините –  уви, са много нелицеприятни, а за да се случи истинска промяна е нужно победа над статуквото. Чак тогава може да изгрее някакво, макар и студено, слънце за възраждането на футбола у нас.

 

Материал на Жаклин Михайлов