Присъда: В България не можеш да мечтаеш да станеш футболист

Уважаеми читатели на Gol.bg, продължаваме да ви представяме рубриката ни "Фен зона".

В нея ще имате възможност всеки един от вас да напише/изкаже вижданията си по важен за него спортен/футболен въпрос. 

Сега е моментът да излеете мъката и възхвала за любимите си отбори и личности.

Публикуваме материал на Момчил Драганов, който прави задълбочен анализ за състоянието на родния футбол.

Изпращайте вашите материали на info@gol.bg.

Отминава поредната футболна година, в която националният отбор впечатлява с разочароващите си резултати и игра, клубните – макар два от тях да достигат до групите на европейските клубни турнири, там не постигат нищо, тоест първенството си остава на познатото посредствено ниво, а българският футболен фен умело, поради множество, най-различни фактори, бива научен, че да си седи вкъщи пред телевизора е правилният избор.

Лъчът надежда вероятно се крие в юношите до 17, класирали се на Европейското първенство в Израел. Изглежда, че идва ново поколение, което да помогне на българския футбол да „отлепи ютията“.

Само дето има много основателни причини да се смята обратното и вината не е в тези момчета, а във всичко останало, което би трябвало да им помогне да пробият в мъжкия футбол. И знаменателят „всичко“ е точното определение, а не е преувеличен. 

Обвиненията към инфраструктурата, методите на треньорите, начина, по който се провеждат тренировките, са все теми, непрекъснато дъвкани наляво-надясно, но никой не е готов да предложи решение.

Едно момче, мечтаещо да стане футболист, посвещаващо се изцяло на футбола, радващо се дори на малко игрово време, то надали ще се предаде, освен ако не нагази по-надълбоко и не открие, че за постигането на целите си, то се нуждае от дисциплина, късмет и пари.

Последното си остава една тема табу, която постоянно витае из стадионите, но никой не е готов да я извика силно – честа практика в някои клубове е да се налага на родителите на младия талант да избират: „Искаш в първия отбор, тогава ще отделиш необходимите финансови средства. Не можеш? Тогава твоят шестнайсет-седемнайсет-осемнайсетгодишен син ще трябва да търси ново място, където да се опита да успее.“

Тази порочна практика обаче отстъпва, когато талантът си личи. Противно на всички негативи, съвсем отговорно и редно е да се признае – България ражда добри футболисти. Само дето те остават неразвити и залязват бързо. И тук не става въпрос за чужбина, този недостижим и вечно преследван нов свят, където най-цинично си личат недостатъците на нашите момчета.

Вече се забелязва как дори преходът юношески-професионален футбол изцежда силите на младите таланти и те се отказват още преди да са започнали дали защото претърпяват болезнена контузия, или заради нетърпението и недоверието си към треньора, или пък проблеми в интеграцията в съблекалнята, пречките се оказват повече от достатъчни, за да предизвикат преждевременно окачване на бутонките и приемане на реалността.

Когато се погледнат стадионите, феновете, лицата, управляващи българския футбол как едно осемгодишно дете ще поиска да играе за някой тукашен отбор, а няма да обръща поглед извън граница. Ако отиде, заедно със семейството си, на един футболен празник, когато най-накрая види пълни трибуни, хора, които горят със страст, изживява неописуема емоция, независимо от резултата, създаде си кумири на терена, то няма как да не поиска да бъде част от онези единайсет.

За жалост най-редовно на това дете ще му се налага да седи на евтини, остарели, неудобни, назъбени седалки сложени върху ръждясали железа, а срещу и около себе си ще вижда безобразна агресия, ще се притеснява къде ще гръмне бомбичката и ще се наслуша на богато разнообразие от комплименти спрямо родното дърво на играчите и съдията. Тези моменти, колкото и да са неприятни, си остават част от играта и се очаква да се свиква с тях, вместо да обезкуражават. 

Но не бива да се оневиняват и талантите ни. Разбираемо е, те са във възраст, когато изкушенията на чалгата, алкохола и хазарта са трудни за устояване, ала това е моментът да се направи избора по кой път да се поеме. Спортът и купоните не са щастлива двойка, едното ще изостави другото някой ден и в огромна част от случаите победител се оказва второто.

Това е по-сериозен тест, от който и да е било мач, по този начин се открива истинската идентичност на младежа и само той може да поеме отговорността за действията си – ще бъде ли пример за подражание, ще даде ли начало на новото поколение, което ще излезе чисто от тежката, мокра, лепяща се кал или ще бъде поредният, опитал се, но не успял. 

Момчил Драганов, специално за Gol.bg