Уважаеми читатели на Gol.bg, продължаваме да ви представяме рубриката ни "Фен зона".

В нея ще имате възможност всеки един от вас да напише/изкаже вижданията си по важен за него спортен/футболен въпрос. 

Сега е моментът да излеете мъката и възхвала за любимите си отбори и личности.

Днес публикуваме нов материал на Илия Драгомиров, който анализира волейболните ни национали, станали сензационно втори в света.

Публикуваме анализа на г-н Драгомиров БЕЗ редакторска намеса в заглавие, подзаглавие и текст. 

Всеки наш читател, който не е съгласен (или съгласен) с неговата теза, може да изпраща своите материали на info@gol.bg.

Галерия
4 | 55
Героите на България

Българинът има дълбоко насаден комплекс за малоценност. Докато италианци, германци, испанци, англичани и почти всички останали европейски народи са борят да са първи, българинът е доволен да бъде четвърти, трети или най-много втори. Но се страхува да бъде първи. Поне що се отнася до колективните спортове.

Но и при индивидуалните се забелязва тенденция да сме щастливи в подножието на върха. Кубрат Пулев два пъти се би за световната титла, но не успя да продължи напред срещу Кличко и Джошуа. Григор Димитров игра три полуфинала в Големия Шлем, но нямаше сили и манталитет за големия финал.

Волейболистите на България сътвориха чудо с достигането си до финала на световното – едва втори в цялата ни история. И когато можеха да пренапишат историята, те се уплашиха. Лишените от звезден блясък адзури ни биха със сервис и то изпълняван в няколко шампионски серии от резервата им Ботоло.  Тази Италия не е нищо особено – нивото на световното по волейбол беше ужасяващо ниско. За качеството на италианците се видя в третия гейм от финала, когато Алекс Николов и компания буквално ги разглобиха.

Но после дойдоха тези бомбастични сервиси на Ботоло, комичното ни посрещане и липсата на боен дух. Съперникът още не беше стигнал 20 точки в четвъртия гейм, когато националите ни вече бяха капитулирали в мислите си. Дали им свърши горивото след големия обрат срещу САЩ на четвъртфиналите, дали Ботоло им загря ръцете с „бомбите“ или пък прекалено много мислеха за златните медали след третия гейм – не знам. Но знам със сигурност, че на фона на толкова много слаби или непостоянни отбори, ние можехме да вземем титлата. Едва ли ще имаме друг шанс, защото ви гарантирам, че Бразилия повече няма да допусне резил с отпадане в групи на голям форум, а поляците, които са най-добрият отбор в света за последните 10 години, ще се върнат на трона си. Даже на Ботуша се чудят как успяха да ги бият на полуфиналите.

А като стана дума за полуфиналите, там България изигра най-слабия си мач и това беше потвърдено от бащата на Алекс и Мони Николови. Като „старо куче“ Владо Николов подсказа, че нашите просто имаха уникалния късмет да играят за място на финал срещу едни изключително посредствени чехи – лично за мен най-слабият отбор на полуфинална фаза, който съм  виждал във всички спортове, включително зимните. Тепърва учените ще изследват и анализират как този волейболен отбор на Чехия се докопа до полуфинал на световно. Напомням, че в групите споменатата непостоянна Бразилия ги разкости с 3:0, като единият гейм беше на срамните 11 точки.

Срещу чехите родните национали имаха 25 грешки от сервис, което е цял подарен гейм. Не помня друг финалист на голям волейболен форум да е имал толкова грешки от начален удар. Това не е сериозно. Алекс Николов смаза конкуренцията и завърши с огромна разлика като реализатор №1, но в играта му все още има много брак и той допуска много грешки в атака. Можем да му го простим, тъй като е много млад, а и за да имаш толкова много печеливши удари, трябва да играеш на предела на риска. Проблемът на нашия отбор обаче е, че е твърде зависим от Алекс.

Срещу янките на четвъртфинала Георги Татаров беше ключът към обрата от 0:2 гейма, но пък на финала с италианците беше най-слабият на паркета и дори физиотерапевтите ни имаха по-голям принос от него в мача. Мони също се загуби, а Аспарухов и Грозданов така и не влязоха в мача, както го направиха срещу посредствените чехи ден по-рано. Бяхме една разпиляна команда, която предварително се беше предала на финала срещу по-големия батко. А това вече е национална черта.

Почестите и празненствата бяха като за световни шампиони, но ако радостта е толкова голяма, то тогава признаваме ли, че толкова си можем?

 

Илия Драгомиров, специално за Gol.bg