Уважаеми читатели на Gol.bg, продължаваме да ви представяме рубриката ни "Фен зона".

В нея ще имате възможност всеки един от вас да напише/изкаже вижданията си по важен за него спортен/футболен въпрос. 

Сега е моментът да излеете мъката и възхвала за любимите си отбори и личности. 

Днес публикуваме нов материал на Любомир Лозанов, който прави задълбочен анализ на националния отбор на Германия, който отпадна безславно от Мондиал 2018.

Изпращайте вашите материали на info@gol.bg.

Сривът на германския национален отбор е колкото неочакван, толкова и очакван. Само преди четири години Маншафтът унищожи предстоящият европейски шампион Португалия с 4-0, а на полуфиналите се саморазправи с домакина в лицето на мултимилионна Бразилия с онова титанично 1-7.

Мирослав Клозе стана водещ голмайстор в историята на световните първенства, а неуловимият Томас Мюлер даде сериозна заявка за подобряване на това постижение със своите пет гола. Бастиян Швайнщайгер ореше терена като булдозер, гордо носещ названието Fussballgott, а под рамката на вратата Мануел Нойер бе свръхестествен като нордическо божество.

И цялата тази сплав от талант и индивидуалност бе перфектно окомплектована под лидерството на Филип Лам, дребничък на размери, но огромен по сърце. Но времето на тези титани приключи и в германският футбол започна смяна на поколенията. Старите легенди съвсем заслужено заеха своето място в пантеона на футболните богове.

Вместо Клозе - Тимо Вернер и Юлиан Брандт, вместо Швайнщайгер - Леон Горецка и Юлиан Дракслер, вместо Лам - Йозуа Кимих. С тези играчи Бундестимът постигна стопроцентов актив в своята квалификационна група, изковавайки голова разлика 43:3, рекорд! Голямото изпитание пред младите момчета на Йоги Льов беше Купата на Конфедерациите. Изпитание, с което те се справиха, вдигайки трофея над Москва. Слънцето светеше най-ярко над Германия.

Някак си в сянката на тази доминираща Германия остана представянето на клубните отбори. През последните години в германския футбол се настани усещането, че резултатите във финансовите отчети са по-важни от резултатите на терена. За изминалите десетина години през Бундеслигата минаха едни от най-класните играчи за своето време, които така и не можаха да намерят своето място и преминаха в чужбина.

Ще си позволя да изброя някои от тези имена – Тер Стеген, Ракитич, Дембеле, Кроос, Йозил, Кедира, Хьоведес, Трап, Дракслер, Михитарян, Аубамеянг, Гюндоган, Де Бройне, Лерой Сане, Рюдигер, Фирмино, Джеко, Манджукич, и т.н. Сигурен съм, че пропускам още много. Онези, които намериха мястото си в Германия, го намериха в Байерн и за един много кратък период в Борусия Дортмунд. И онова, което се случи през 2013 година, послужи като оправдание за онова, което се случи в следващите пет години. 

Четвъртият отбор в Германия Хофенхайм бяха разпиляни от четвъртият отбор в Англия Ливърпул с унизителното 3-6. За Хофенхайм това не бе достатъчно и в груповата фаза на Лига Европа те бяха бити и надиграни от българския шампион Лудогорец и от петият в Португалия Спортинг Брага. В класирането в групата те бяха задминати дори от турският вицешампион Истанбул Башакшехир. Третият отбор в Германия Борусия Дортмунд се представиха малко по-добре в Шампионска лига, успявайки да устискат скъпоценни две точки в мачове срещу кипърският шампион Апоел Никозия.

Излишно е да казвам, че те изгубиха всичките си срещи срещу Реал Мадрид и Тотнъм. В Лига Европа бяха отстранени от Ред Бул Залцбург. Фрайбург дори не достигнаха до групите на ЛЕ, отпадайки безславно от четвъртият в Словения Домжале. Другите два германски представителя в този турнир Херта и Кьолн също не успяха да прескочат груповата фаза. Лайпциг, от своя страна, направиха едно паметно дебютно участие в евротурнирите, достигайки до фазата на четвъртфиналите. Ако изключим Байерн от уравнението, представянето на германските отбори за миналия сезон  в Европа е така – 32 мача, 9 победи, 7 равенства и 16 загуби. Головата разлика е 39-48. 

Но защо да изключваме Байерн? Баварците бяха унизени от ПСЖ с 3-0 насред Париж, а малко след този двубой бе уволнен и треньора Карло Анчелоти. В този момент Дортмунд убедително водеха таблицата в Бундеслигата. Отборът се тресеше от недоволство и скандали, а сезонът се превръщаше в провал, още преди дори да е започнал. Тогава се намеси легендарната фигура на Юп Хайнкес, която успя да спаси баварския сезон. Съвсем не е пресилено да се кажи спаси. Баварците си върнаха самочувствието и успяха да спечелят Бундеслигата.

В ШЛ силите им стигнаха до полуфиналите, а за Купата на Германия рухнаха точно на финала. Но не са много баварските фенове, които не желаят да признаят, че ако не беше хер Юп Байерн нямаше да постигне дори и това. Защото Байерн не е това, което беше през 2013-та година. И ако успехите на Бундестима бяха причина да се неглижират резултатите на германските клубове в Европа, то успехите на Байерн в Бундеслигата бяха като един чадър срещу критиците на отбора за неубедителното представяне на Стария континент след великият требъл. 

Една по една илюзиите започнаха да рухват. Германските клубове записаха най-слабото си участие в европейските клубни турнири от десетилетия насам. Дори и спечелената шеста поредна Бундеслига не потуши напрежението в Байерн и много от играчите открито заявиха, че не са сигурни за своето бъдеще в отбора. Стигна се и до задочни пререкания между играчи и ръководство. И в условията на този трагично нисък морал шефовете Хьонес и Румениге назначиха Нико Ковач за наследник на Юп Хайнкес.

Ковач, чиято визитка е далеч от впечатляващата, е млад и недоказан треньор. И той трябва да оправи бъркотията, която дори именитите му предшественици Гуардиола, Анчелоти и Хайнкес не успяха. Бъркотия, която бе забъркана от противоречивите ръководни действия на баварските архитекти Карл-Хайнц Румениге и Ули Хьонес. А ако погледнем в общ план, можем да оправдаем тяхното поведение с поведението на техните колеги в Германия. Поведение, което може да се опише най-точно с думата „апатия“.

Надеждата за достойно германско представяне бе вложена изцяло в Бундестима и неговото участие на Мондиала в Русия. Но месец юни беляза окончателното рухване на кулата от карти. След позорната загуба от Мексико и измъчената победа срещу Швеция, Германия трябваше да спасява своята чест срещу Южна Корея. Но и това не успя да направи. Дори любимият син на Бавария и цяла Германия не бе спасен от критиките. Става дума за Томас Мюлер, който изгуби себе си някъде след пролетта на 2016-та година, и все още не е успял да се намери. 

Йоахим Льов се оказа напълно неспособен да предвиди и да възпре този развой на нещата. И сега единствената достойна постъпка от негова страна би била да подаде своята оставка. Но дори и да не го направи, това не би изненадало никой. Защото в Германия зейна една дупка между Ръководителите и Ръководените. Огромна пропаст, която не може да бъде запълнена с извинения и празни приказки. И тази дупка можем да я видим във всяка една област на обществения живот. Както в спорта, така и в политиката. В Германия се забелязва тенденция Ръководителите да вършат глупост след глупост и след това да не носят никакви последствия за тях. И тази тенденция е едно от нещата, за които ние можем да се похвалим, че съумяхме успешно да приложим и в България. А именно липса на отговорност и ненаказуемост. 

Гари Линекер най-точно успява да опише ситуацията. Негови бяха думите, че двадесет и двама играят на терена, а накрая германците печелят. Вчера Линекер се поправи и каза, че тези негови слова са вече историята. „Германците вече не печелят“, каза той. И не е тъжно, защото са загубили някакъв мач. На всеки се случва да загуби. Тъжно е, защото не показаха характер и се предадоха преди последния съдийски сигнал. А това се случва за първи път в цялата германска история. 

Материал на Любомир Лозанов