Феномена не се нуждае от представяне. Легендарният бразилец, известен като “истинския Роналдо”, навършва 50 години през септември и знае, че е оставил огромна следа върху мондиалите.

Турнирът през 2002 г. е големият му триумф, но болката от 1998 г. срещу Франция също не е забравена. Бившият нападател даде интервю пред „Екип”.

Юго ГИЛМЕ, EQUIPE

Играхте на 4 мондиала и спечелихте този през 2002 г. Представяхте ли си, че 24 години по-късно това все още ще е последният успех на Бразилия?

– Първо, за да станеш шампион, всички останали трябва да загубят! Сигурно е, че тази суша изглеждаше невероятна, но да печелиш всеки път е също толкова сложно (усмихва се). Говорим за най-популярния спорт и конкуренцията е жестока. Има твърде много големи играчи и отбори навсякъде по планетата. Освен това начинът на игра се промени… Терените, тревата, топката, ритъмът. През тези години Бразилия загуби статута на безспорен фаворит, макар че продължава да бъде смятана за велика сила.

Но защо не успява да спечели?

– Може би очакванията към отбора винаги са много големи и това поставя непосилен натиск върху новите поколения.

Вие сте много млад през 1994 г., когато печелите първата си титла. Но чувствахте ли се шампион, след като не влязохте нито веднъж от пейката?

– Бях част от групата, бях повикан, за да бъда там. Очевидно да, почувствах се като шампион. Въпреки че не играх, това преживяване в САЩ 1994 бе основополагащо за кариерата ми. Обичам да казвам, че това бе моят университет! Изключително ценен период на обучение за мен и за бъдещето.

През 2002 г. удари вашият час. Връщахте се след почти 2 години мъчение с контузии и спечелихте като голмайстор и най-добър играч. Как го направихте?

– Бях безкомпромисен в подготовката си, защото знаех къде искам да стигна. Изправях се срещу диагноза, която се смяташе за необратима за коляното ми. Имах нужда от неуморна физическа и психическа работа и тя да ме отведе там, където исках. Отвъд футбола всичко, през което преминах, остави и трайно наследство за спортната медицина!

Кой е моментът на пречупване, в който си казахте: “Чувствам се много добре, ще вкарам много голове и ще спечеля световното”?

– След победата над Белгия на осминафиналите (2:0) почувствах огромно облекчение. В този момент вече бях понесен от много добра динамика (4 гола в групите). Но моментът, в който наистина усетих, че ще станем шампиони, беше 6 минути преди края на финала срещу Германия. Когато бях сменен (от Денилсон), наистина разбрах какво се случва.

Знаете ли, че във Франция през онова лято всички деца копираха ужасната ви прическа?

– Знам, навсякъде беше така. Затова използвам интервюто, за да се извиня на всички френски родители за тази мода (смее се).

През 1998 г. също направихте силен турнир, но имахте проблем във финала срещу петлите (0:3)…

– Получих онази криза и всичко, което помня, е, че легнах в стаята си след обяда… А когато се събудих, бях заобиколен от медицинския щаб и някои от моите съотборници. След това ме откараха в клиника, минах прегледи, занесох резултатите на Загало (селекционера) и лекарите ми разрешиха да играя.

Но чувствахте ли се способен да участвате в мача?

– Аз самият настоях да играя! Най-големият ми страх в този момент беше целият свят да ме види като човек, който се е уплашил. Не съжалявам, че излязох на терена, бях само на 21 години. Чувствах се изключително тревожен и имах усещането, че съм в тенджера под налягане, без никаква емоционална подкрепа около мен. Психичното здраве все още беше табу през 90-те години.

Малцина променят стила си така, както го направихте вие след тежките контузии. Как преживяхте тази еволюция в играта си?

– Като млад имах огромна физическа сила, можех да тичам на дълги разстояния с пълна скорост и да спирам рязко. Така че със сигурност тежките контузии ме принудиха да променя радикално този стил. Коляното ми вече не можеше да издържа износването от експлозивните спринтове и бяганията. За да продължа да бъда решаващ играч, трябваше да преоткрия всичко.

Какво направихте в детайли?

– Започнах да управлявам тялото си по-интелигентно. След това да усъвършенствам усещането си за позициониране на терена и да подобрявам техниката. Фелипао (Сколари) също разбра всичко това и го взе предвид, като интегрира новия ми стил в начина, по който управляваше отбора.

Бяхте ли разочарован, че вече не сте ракетата, която тероризираше Европа до 1998 г.?

– (Смее се.) Не, защото бързо разбрах, че съм тренирал по грешен начин през половината ми кариера. А това ми струваше много скъпо. Тази поредица от тежки контузии и хроничните болки след това ме доведоха до ранното отказване (2011 г.). Но на турнира през 2002-ра бях на върха на своята ефективност. С някои физически ограничения, разбира се, но все още способен на ускорения и прецизен завършващ удар. Управлявах енергията си много по-добре.

Бяхте част от голямата традиция на бразилските деветки. Защо вече няма такива?

– Футболът се промени тактически и не можем да очакваме от новото поколение да копира точно стила, който определяше предишните. Например от модерните нападатели вече се иска да правят много повече неща без топка, а това фундаментално променя индивидуалния профил на машината за голове, която виждахме някога.

Меси (19 гола) и Мбапе (16 гола) току-що ви изпревариха и спорят за рекорда за най-добър голмайстор в историята на мондиалите…

– Всички рекорди са създадени, за да бъдат подобрявани, но Меси и Мбапе без никакво съмнение са играчи, които надхвърлят сухата статистика и заслужават да бъдат най-добрите голмайстори за всички времена. Що се отнася до Мбапе, неговият стил на игра ми напомня на самия мен в разцвета на силите ми. Той е един от най-големите в днешния футбол и естествен наследник на легендите на играта.