Да хипнотизираш "Трите лъва" с мишите сърца

Когато преди много години видях за първи път вълшебния гол на Диего Марадона срещу Англия на четвъртфиналите на Мондиал 1986, не спирах да се чудя как половин отбор го ескортира от центъра на терена до малкия пеналт в мач на толкова високо ниво. Да, изпълнението на гениалния Дон Диего беше извънземно, но нито един сериозен и нахъсан отбор няма да позволи такъв пробив, дори с цената на червен картон.

Снощи изживях нещо като дежа вю, защото Аржентина отново победи Англия с 2:1, при това на още по-късен етап от световно: полуфинал. И отново английските футболисти стояха като хипнотизирани, наблюдавайки гениалния изпълнител на гаучосите. Преди 40 години магьосникът с двата си гола беше Марадона, вчера се оказа Лионел Меси – с две асистенции.

Дълги години пропитото с тъга, пот и кръв английско мото "It's coming home" предизвикваше ироничната ми усмивка, защото полуподарената по криворазбрани заслуги световна титла от 1966 година всъщност никога не е била „английска“. Дали футболът наистина е „роден“ на Острова е много спорно, но за да мултиплицираме тежестта на солта в английските сълзи, ще приемем тази приумица за факт.

Няма друга футболна нация, която да е поразена толкова безпощадно от ефекта на Дънинг-Крюгер, характеризиращ клетите си притежатели с неспособността да осъзнаят, че претенциите им не отговарят на възможностите. Вече 60 години съдбата, правдата и логиката нямат отпуск по време на световни финали и запращат „Трите лъва“ не в саваната, а в колелото на хамстерите, което те въртят с надежда до припадък до... следващия мондиал.

Нация, която през вековете има странното хоби да колонизира и налага себе си над другите, по изключително ироничен начин се оказа в ролята на вечен и подиграван лакей във футболния дворец на кралете. Манталитетът на евроидиот не може да бъде изкоренен от английския национален отбор, дори когато в състава му са превъзходни футболисти на най-високо ниво като Хари Кейн и Джуд Белингам. Защото кацата е пълна с катран и медът не може да промени отвратителния й вкус.

Снощи видях най-страхливия полуфиналист не само на световни финали, но и в всички формати, които съм гледал. Във всички видове спорт. Футболните богове щяха да носят огромен грях, ако бяха позволили на тази жалка Англия да се класира незаслужено на финала на Мондиал 2026, защото Аржентина размаза игрово своя уплашен противник. Нещата все пак си дойдоха по местата, макар и късно.

„Трите лъва“ с мишите сърчица моментално трябва да бъдат прекръстени на „Трите котета“, а ФИФА трябва да промени правилата и да позволи на Кейн и Белингам да напуснат тази сбирщина, за да потърсят щастието си в друг национален отбор. Колективната вина на англичаните е сбор от страхливата тактика на селекционера Томас Тухел и липсата на характер у футболистите в най-важните моменти на терена. Победният гол за Аржентина падна при удар с глава, което е обидно за футболна нация, която се хвали сама със силата си във въздуха и ръкопляскането при спечелен тъч.

Може би наистина има някакво вековно проклятие, загнездено в мозъците на англичаните още от сладко-горчивата за тях 1966 година, в която те застават на върха на света, но пък и започват да „берат“ без почивка мъка по всички възможни полета.

Възможно е обаче специално за 1986 година и снощи причината за английската трагедия да бъде една и съща, далеч по-проста и простима: магия. Защото и в двата случая срещу тях не бяха обикновени футболисти, а пратени от друга галактика вълшебници, хипнотизиращи английските „зайчета“ с лекота и захлюпващи ги позорно с цилиндъра на величието си.

Друми Георгиев, Gol.bg