свързани статии

Защитник, какъвто едва ли скоро ще имаме. Един от най-големите на своя пост в Европа през 80-те години, рекордьор по брой мачове като капитан за България. Днес Джеки празнува юбилей – става на 60. По този повод „Меридиан Мач“ направи интервю с него. Ясно е, че само в един разговор с Димитров, пък и продължил над час, няма как да се разкаже всичко за неговия живот. Но ето част от разказът му. 

-Г-н Димитров, каква е равносметката на прага на вашия юбилей? 

-Тя равносметката се прави постоянно. Нещата минават толкова бързо. Кога беше времето, когато играех футбол... 

-Как започна вашата кариера. Вие сте от вече несъществуващото село Гледачево? 

-Когато бях дете, всеки тренираше различни спортове. Като цяло часовете по физическо бяха нещо съвсем друго от това, което са сега. По телевизията не даваха почти нищо, така че нямаше как да се запалиш по футбола. Започнах да ритам още в Гледачево. Селото беше миньорско и вече не съществува. Багерите го заличиха от лицето на земята. 

-А някой във вашето семейство беше ли спортист? 

-Не, само аз и брат ми Динко. Баща ми се казва Димитър, майка ми – Мария. Те са обикновени работливи хора. Когато бях дете имаше малко спортове, не бяхме чували за кърлинг и американски футбол, да речем. Логично аз избрах футбола. В Гледачево се изпращаха треньори от София. Подготвяха ни, идваха хора да ни гледат. 

-А как се озовахте в Берое? 

-На 14 години започнах да играя в мъжкия отбор на Гледачево. Първоначално бях централен нападател, Харесаха ме и отидох в Стара Загора. Още в 10-и клас дебютирах за Берое. Това беше през 1975 г. Там бяха едни от най-хубавите ми години. Бях 15-16-годишен, всичко ми беше интересно. Учех в гимназия в Стара Загора, но вечерна, защото нямаше как да тренирам редовно. Живеех на квартира. Винаги ще съм благодарен на Берое, че ми дадоха шанс в мъжкия футбол. Първо треньор беше Георги Берков, а след него Иван Манолов-Орела. 

-Как се стигна до преминаването ви в ЦСКА? 

-Дойде ми времето за казармата. От Берое не искаха да ме пускат и повтарях 11-и клас. Вече обаче се знаеше, че ЦСКА ме искат. А аз не можеше да повтарям този 11-и клас 20 години, все пак. От Берое бяха писали до министъра, до Тодор Живков. Искаха да остана. Ние бяхме на европейското първенство в Белгия за юноши, завършихме втори. Вече бях на 18 години, пълнолетен. Исках да раста. Един ден дойдоха вкъщи и ме попитаха дали искам да премина в ЦСКА. Приех. За да стане трансферът, трябваше да се запиша като доброволец в армията. Направих го. Много ми помогна тогава зетят на Добри Джуров – Гошо Христов. След като се уволних пък бях 15 дни в ареста... 

-Каква е причината за това? 

-Исках да остана в ЦСКА, а не да се върна в Стара Загора. Щяха да ме накажат и ни вкараха в ареста с Георги Славков. Спаси ни Трендафил Мартински, тогава шеф на БСФС. Той намери някакъв член и се позова на него. Попита ме къде искам да играя. Казах му в ЦСКА. Докато бях в ареста ме пазеха военни с автомати, за да не ме откраднат от Берое. Още по-интересното е друго – че след две седмици в ареста, излязох срещу Англия на „Уембли“. 

-Как ви приеха в ЦСКА? 

-Беше 1977 г. хората бяха много ентусиазирани и не се копираха западняците. Приеха ме Стефан Божков и Крум Милев. Това беше най-истинското ЦСКА. Обичаха футбола. Всичко обаче започна да се променя през 1984, 1985 г... Истината е, че тогава започна разпада на ЦСКА. Искаха да се отделяме от военните, не ни даваха да контактуваме с тях. 

-С кой в ЦСКА бяхте най-близък? 

-С Георги Денев. Даже бяхме в една стая и движехме навсякъде заедно. 

-Много големи мачове изиграхте с ЦСКА. Кой ще си спомняте винаги? 

-Истината е, че международните мачове се помнят най-дълго. Големи срещи изиграхме с Нотингам, Байерн, Ливърпул, Монако, Реал Сосиедад... Там се доказваш, там е най-високата летва във футбола. 

-Срещу кой нападател ви беше най-трудно? 

-Футболът е колективна игра. Всички големи нападатели са били трудни за пазене. Но аз не съм пазил някой конкретно. 

-Победата над Ливърпул с 2:0 в София ли е номер 1 в историята на ЦСКА? 

-Ливърпул бяха изключително силен отбор. Не знам дали ни подцениха. Важното е, че ние не играехме хазартно и осъзнавахме, че можем да направим нещо. Имахме изпълнителите и го сторихме. 

-Много сте близки с Христо Стоичков. Ще разкажете ли някоя история с него? 

-С него имам над 1000 истории. Докара го нашият администратор Любо Царев с една запорожка. Това, което е написал в книгата си, е една малка част от историите му. Беше и е момче с голям характер. Той, че си има качествата е ясно. Това се виждаше още като беше дете. Стоичков мина през много перипетии. Беше наказван, изхвърлян, след това върнат. Но в крайна сметка успя да постигне всичко. С подкрепата на родителитe.

-Как се стигна до вашия трансфер в Сент Етиен. По онова време не е имало много българи зад граница? 

-Сент Етиен ме искаха още от 1978 г., след световното в Аржентина. Но по една или друга причина до трансфер не се стигна. В интерес на истината дори и в онези години западните клубове винаги са се интересували от българи. Например Петко Петков вкарва 5 гола на Аустрия Виена през 1972 г. Те толкова много го харесват, но не успяват да го вземат. Привличат го чак през 1980 г., когато е на 34 години. Та Сент Етиен ме искаха от много години. Имаше едно дружество - „Интерспорт“. Те вече бяха подписали договора с французите, без изобщо да ме питат. Само да ви кажа, че по онова време нещата в ЦСКА вече не бяха никак добри. Вече отиваха на махленско ниво. Нещо като сега. Всичко вече беше в безтегловност. 

-Какви бяха първите ви впечатления от Сент Етиен? 

-Трудно можеше да ме впечатли нещо тогава. Ние постоянно обикаляхме Европа. В Сент Етиен всичко беше семпло. Казват в колко е тренировката, отиваш, тренираш и си тръгваш. Но имаше нещо, заради което не можех да си намеря място. 

-Какво? 

-Сент Етиен тъкмо бе влязъл в елита от втора дивизия. Вкъщи биехме, навън – падахме. Това ме побъркваше. Ние с ЦСКА имахме по една загуба на година... Направо се чудех какво да правя. Заради това във Франция нямаше премии за победи, а заплати, които си взимаш без значение от резултатите. Факт е обаче, че в Сент Етиен оставих огромни приятели. И до ден днешен, над 30 години, след като напуснах Франция, говоря с по 10-15 човека на ден. Не е важно дали имаш пари, важното е дали си направил нещо в живота си. Сега е пълно с хора, чиято професия е „известен“, без да се сторили каквото и да било. 

-Каква беше причината да напуснете Франция? 

-Ние не биехме постоянно, което както вече казах многократно, изобщо не ми харесваше. Прибрах се у нас и бях един месец на морето. Аз съм такъв. Не ми ли хареса нещо, ставам и си тръгвам. Тогава Добри Джуров обаче прати хора и ме нави да се върна в ЦСКА. Аз имах още 2 години от своя договор със Сент Етиен, но нямах желание да оставам. Като се върнах на „Българска армия“ обаче нещата нямаха нищо общо с тези преди това. Разбрах, че онази организация никога нямаше да се върне. Нямаше ги вече основите на ЦСКА. 

-Това ли беше причината да напуснете ЦСКА завинаги през 1989 г. 

-Не. Играехме финал с Миньор (Раднево) за Купата на Съветската армия. Димитър Пенев ме извади от състава. Казаха ми, че щели да правят коренна промяна в ЦСКА. Аз обаче чух че смятали, че ако ме пуснат в игра, ще продам мач. Като го разбрах това, си тръгнах на момента. 

-А как се озовахте в Славия? 

-Чудех се какво да правя. С Иван Вуцов обаче много се уважаваме, а той беше треньор и заради него отидох в Славия. Той имаше идея да ме върне в националния отбор, но контузии провалиха това нещо. 

-Завършвате кариерата си далеч от България – в Швеция? 

-Всъщност трябваше да отида в Макаби Тел Авив. Но се оказа, че имам хепатит. Бях в инфекциозна болница, беше голям кошмар. Когато оздравях, в Израел започна войната и в крайна сметка не играх за Макаби. Отидох за една година в Швеция – в Линкьопинг. Едни норвежци пък ме караха да премина при тях след това. Вече бях на 32-33 години, имах прекалено много контузии. Все пак играех мъжки футбол от 16-годишен. А тренировките ни бяха като във френския легион. Няма как това да не даде отражение. 

-Бил сте капитан навсякъде. Лидер се ражда или се става? 

-Трябва да ти помогнат ръководителите, за да станеш лидер. На младите някой трябва да им каже, че са важни. Те сега ги мачкат, за да не се главозамайват. Правилните отношения между хората не ги пише в учебниците. 

-Преди да отидете в Сент Етиен искаха ли ви други отбори? 

-Да, 3-4 клуба имаха интерес към мен. Кьолн искаха да подпиша предварителен договор с тях. Андерлехт също ме желаеха. 

-Бяхте и треньор, но не и в ЦСКА. Защо? 

-Всъщност можеше да стана треньор в ЦСКА. Става дума за времето, когато Калпакчиев стана президент. Тогава обаче излязоха едни схеми... Вижте, аз на „Българска армия“ можеше да бъда какъвто си пожелая. Просто клубът вече нямаше нищо общо с онзи до 1984 г. Отидох във Велбъжд, защото ми беше интересно. Аз съм дошъл от провинцията в София, но много години живях в столицата и исках да изляза пак. Кюстендил е хубав град и имаше живот. Бяхме във „В“ група, след това влязохме в „Б“ група и тръгнахме към елита. Но станаха неща, които не ми харесваха и си тръгнах и от там. 

-Колко точно пъти водехте Марек? 

-4 пъти! Навремето когато пътувахме и минавахме покрай Дупница, градът дори не се виждаше. Никога не съм предполагал, че ще работя там. Но ето, че цели 4 пъти водих Марек. 

-Какво си пожелавате за бъдещето? 

-Да сме здрави. 

-Кога ще се оправи българският футбол? 

- От 30 години си говорим едно и също, а определено няма с какво да се похвалим. Лошото е, че няма интерес към самия футбол в България.