Футболът е съсредоточен точно там, в това малко парченце трева, където се ражда усмивка, защото сякаш се вижда четирилистна детелина, и докато мрачната меланхолия около него постепенно се разсейва, „Наполи“ се чувства като прероден. „Фиуууу“, би въздъхнал в младостта си Масимилиано Алегри, мишената на едно нещастие, което има малко прецеденти, силуетът, прострелян със сачми от съдбата в сърцето на идеите му: но този път остава назад и нещата се променят. Ще се види отново: Скот Мактоминей в най-естествената си версия, човек, който тича изправен и горд в търсене на себе си. Напусна терена на „Наполи“ на 30 август, в 56-ата минута на мача с „Комо“, след като се движеше запъхтяно, без да подозира, че трябва да се отбие в клиниката за аблация на сърцето.

Леката доброкачествена аритмия е минало, мъчение, което изчезна с получаването на медицинско разрешение и правото да се чувства като останалите: тренировки с отбора и една малка идея, която той и Алегри таят мълчаливо – да се отбият в „Марадона“ в събота вечер, за да се срещнат отблизо с Фрозиноне. За миг, за едно „здрасти“, за десетина минути или колкото е възможно: просто за да бъде там и да прогони онзи ужас, който е обземал всеки в „Наполи“, защото вече в средата на терена бяха останали само трима – Лоботка, Гилмор и Де Бройне – и сами те трябваше да се справят с девет мача, преследвайки високите места в класирането и стъпките към класирането за Шампионската лига.

Точно преди един месец Мактоминей влезе в операционната зала на болницата „Спайър Манчестър“, а сега, след като отново започна да прави това, което всеки спортист желае - започна да тренира, може с увереност да погледне към този широко отворен прозорец към бъдещето: Алегри го изчака, без да се поддаде на (разбираемия) страх от абсолютна, почти тотална криза, и сега ще може внимателно да се справи със ситуация, която остава проблематична, но ще предлага все повече възможности за действие. Мактоминей е централен полузащитник, атакуващ полузащитник, дефанзивен полузащитник или плеймейкър, играе в схема с двама или трима, заема позицията на крило и дори полага извънредни усилия: има нужда от време, но поне е там, готов да се хвърли в битката.

В Кастел Волтурно, все още окъпано от слънце, почти от нищото се появи (също) Кевин Де Бройне – въплъщението на футбола, който все още трябва да покаже най-доброто от себе си в Наполи: играта му в националния отбор го е вдъхновила, като го е върнала към собствения му живот, а лекотата, която показа през тези две седмици, се превърна в символ на увереност, която Алегри усеща интуитивно, когато изброява качествата на един футболист, който сам по себе си би могъл да промени настроението на целия град.