Хулио Веласкес опита вкуса на успеха още като много млад във Виляреал, премина през труден период в Бетис, работи в сложни ситуации в Алавес, Сарагоса и Мурсия, но винаги успяваше да запази психическо равновесие между похвалите и критиките, за да изгради сериозен авторитет извън Испания. В България – петото различно първенство в кариерата му – той събуди заспал гигант.

Името на Хулио Веласкес Сантяго е добре познато на половин Испания. Той стана известен с ранния си пробив – изведе Виляреал в елита през 2013 година само на 31 години, а дотогава вече имаше сериозен треньорски стаж. Преживя административното изпадане на Мурсия (2014/15), а след това трябваше да се справя и с трудната ситуация в Бетис в Сегунда дивисион, в период на вътрешни конфликти и нестабилност.

Именно този негативен опит го подтиква за първи път да напусне Испания и да поеме португалския Беленензеш (2015–2017). Оттогава насам в родината си е водил само Алкоркон и Реал Сарагоса.

свързани статии

Междувременно натрупа признание в Италия с Удинезе, отново в Португалия с Витория Сетубал и Маритимо, както и в Нидерландия с Фортуна Ситард. Сега той достигна върха като наставник на историческия Левски София, с който спечели първата си титла и получи нов договор само няколко месеца след пристигането си. Специалистът от Саламанка говори пред ESTADIO Deportivo за този „житейски опит“ след дълга кариера, въпреки че е едва на 44 години.

„Миналата година всичко се разви прекрасно и още през есента ни предложиха нов договор до юни 2028 година. Анализирахме ситуацията и решихме, че това е най-доброто решение за стабилност на проекта. Оттам нататък футболът е много динамичен и трябва да си концентриран върху ежедневната работа, защото всичко се променя бързо. Но, разбира се, сме щастливи, доволни и благодарни“, обяснява Веласкес.

– Какво е усещането да събудиш спящ гигант? Левски е вторият най-титулуван клуб в България, но дълго време не беше печелил трофей.

– Да, хората изживяват това много емоционално. Те са истински левскари и знаят колко трудно беше предизвикателството – заради годините без успехи и огромната разлика в бюджетите. Много съм щастлив, защото това е изключително важен успех. Нещата се развиха много добре. Дойдохме през януари миналата година в труден момент – на 13 точки зад Лудогорец и на пето място. Полусезонът беше много добър. Станахме вицешампиони – нещо, което клубът не беше постигал от девет години. Играхме квалификации за Лига Европа, а след това и за Лигата на конференциите. Бяхме много близо до влизане в групите – стигнахме до осмия квалификационен мач. Левски не е играл в европейска групова фаза от около 20 години.

– Това е дълъг период за клуб със 75 трофея – 27 шампионски титли, 26 купи, три Суперкупи, с 13 дубъла и един требъл в историята си… А е 17 години без титла в първенството!

– Още от самото начало отборът показваше много високо ниво – както като резултати, така и като качество на играта. Почти през целия сезон бяхме първи. Отборът демонстрираше проактивен стил както с топка, така и без нея – нещо, с което силно се идентифицирам. Това е повод за гордост. Затова съм много щастлив, защото тази титла прекъсна хегемонията на Лудогорец. Щастлив съм за играчите и много благодарен за поведението им. Те приеха идеите ми, повярваха в тях и така се изгради изключителен колектив. Много съм щастлив и за феновете, които заслужават този успех, както и за ръководството и президента, които от първия ден ни показаха огромно уважение.

– Само четири загуби, най-резултатният отбор и в същото време този с най-добра защита… Сезонът на Левски е перфектен.

– Да, а спечелихме титлата четири кръга преди края, което прави постижението още по-значимо, предвид огромната разлика в бюджетите спрямо Лудогорец и ЦСКА София, както и факта, че клубът не беше печелил първенството от 17 години. Това донесе огромна радост и като треньор това ме прави много щастлив. Случва се нещо много трудно, но и много красиво – миналата година станахме вицешампиони след девет години, играхме в Европа, а сега спечелихме титлата след 17 години. Често говорим за процеса, но после бързо го забравяме. А тук процесът е последователен. Отборът показва много ясна идентичност на терена, а клубът се стреми да расте всеки ден.

– Вие сте роден през 1981 г., аз съм от 1982-а. Когато чуя за националния отбор на България, веднага се сещам за Мондиал 1994 и онова златно поколение, в което поне една трета от футболистите бяха играчи на Левски

– Да, както казвате, за тази страна всички футболисти от световното първенство в САЩ през 1994 година са национални легенди. Имам късмета моят президент Наско Сираков да е един от тях. За България това са изключително важни фигури.

– Какви са отношенията ви с президент като него – легенда и човек на футбола? И какво очаквате от клуба, за да продължи развитието на проекта? Договорът ви е до 2028 година.

– Преди две седмици в клуба влезе нов собственик, но президентът остава същият и предстои да видим какви възможности ще има. Президентът е футболен човек и имаме много добри отношения. Най-важното е първо да се насладим на постигнатото, защото често забравяме колко трудно се печелят подобни неща. Вече планираме предсезонната подготовка. Тук най-дългата пауза е през зимата заради климатичните условия. Сега ще имаме само 15 дни почивка. А шампионската титла в България не гарантира участие в Шампионската лига – трябва да се премине през много квалификации, както ни се случи миналото лято в Лига Европа.

– Постоянен растеж, но и амбиция.

– Основният фокус е изграждането на нов стадион, което трябва да започне догодина. Ще видим и какви възможности ще има за селекцията. Разликата в бюджетите е много голяма, но вероятно можем да направим още една крачка напред. Клубът се опитва да расте с разум и последователност. Ако успеем да влезем в групова фаза на европейски турнир, това би било чудесно за устойчивото развитие. Лудогорец има нов стадион и впечатляваща тренировъчна база, ЦСКА също строи нов стадион и разполага със страхотен комплекс. Трябва да се доближиш до тях. В крайна сметка човек се научава да живее с тази професия ден за ден и да поддържа баланс както в победите, така и в загубите. Натрупах много опит в различни държави и това е изключително важно.

– Какво ви накара да отидете в България? Какво ви дават всички тези преживявания далеч от родината?

– Започнах да тренирам много, много млад. Работя като треньор от години. Наложи ми се да мина през много трудности. В Испания съм тренирал всичко – от детски футбол до Първа дивизия. Работил съм в Португалия, Италия, Нидерландия, а сега и в България. Всичко това е житейски опит. Синът ми се роди в Нидерландия. Винаги се опитвам да гледам положително на всичко.

Едно от нещата, които най-много ме привлякоха тук, беше историята на клуба и невероятната публика. Освен това в много от предишните ми отбори основната цел беше оцеляване. Левски също имаше проблеми, но усещах, че ще бъдем по-близо до битката за победи, отколкото до страха от загуби. Привличаше ме възможността да се боря за трофеи, независимо от финансовите разлики, да наложа нашата идея за футбол и да видя докъде можем да стигнем.

В Италия имах съблекалня с 21 различни националности, а сега имам около 15. Това е нещо изключително положително и обогатяващо. Това е футболно обучение, но най-вече житейски урок. Смятам, че това е много важно за всеки човек – да не се задоволява, да не остава в зоната си на комфорт и с максимално смирение да продължава да расте и да върви напред.