Преди три години го наричаха Анчелоти на волейбола, сега е човекът на рекордите, а утре кой знае. Фердинандо (Фефе) де Джорджи е над всякаква самоирония: "Трябва да ме наричат само Световната купа" е първата му реплика, докато държи - много тежката - пета световна титла по волейбол в кариерата си. Да, пет златни медала от световни първенства е нещо, което никой не притежава, и със сигурност няма втори като него. Защото той е част от малкия кръг италиански играчи, присъствали и на трите световни титли, спечелени от 1990 до 1998 г. А Италия започна да печели отново, когато той се завърна, но като треньор, след дълъг опит и много спечелени трофеи в клубовете. 

Самоиронията е от съществено значение за човек като него: фразата, която го преследваше като играч, беше "Де Джорджи щеше да е много добър, ако имаше пет сантиметра повече...". Толкова не много сантиметри и златни ръце, достатъчни, за да подтикнат първо Веласко, а след това и Бебето да го вземат със себе си като втори разпределител и трите титли. Фефе, както всички го познават, е роден в Скуинцано (който му е посветил спортна зала) и е изцяло част от поколението на феномените, израснало в двора на магьосника Хулио Веласко. А сантиметрите ги компенсира с техника и характер, толкова решителен на полето, колкото и игрив извън него. Сценично животно, с шега винаги в готовност: "Нека винаги помним, че спортуваме, а не слизаме в мините", но също така и "За да бъдеш треньор, трябва да си имал призвание малко като мисионер", и накрая "Не обичам посредствеността, харесвам хора, които винаги дават 100 процента", което определя точно неговата работна философия.

Достатъчно сантиметри за Световното първенство, но недостатъчно, за да бъде повикан за Олимпийските игри. Преди година той отиде на Олимпиадата като треньор - кулминацията на една кариера, започнала с учене от Хулио Веласко и излизане - мъчително - от ролята на играч в Кунео, където в продължение на година вършеше и двете, преди да се примири. След това пътят му го отвежда в Перуджа, който води до първия финал на градското първенство за мъже, после в Лубе Мачерата (с който печели първата шампионска титла на клуба през 2006 г.), а след това и до едно хубаво турне в Европа между Русия и Полша, където печели две шампионски титли (и където за кратко води националния отбор), после обратно в Италия, още една шампионска титла с Лубе, като междувременно емигрира в Чивитанова, и повиквателна за скамейката на Италия (още един куриоз: като треньор на Италия той е наследник на треньора на България, който срещна на финала - Бленджини) след олимпийските игри в Токио: веднага златен медал на европейското и година след това златен медал на световното първенство със силно обновена група играчи, залагайки всичко на младите. След това олимпийско разочарование, няколко засечки по пътя до този златен медал на Световното, рамо до рамо с Веласко, който междувременно премина към женския волейбол. Успехи, които идват отдалеч. Поколението на феномените все още е тук.