12 юни, 2021 година. Още си спомнян този ден, все едно беше вчера. Бях дежурен на мача от груповата фаза на Евро 2020 между Дания и Финландия. Да, същия този мач, за когото целият свят говореше. Не заради спектакъл, шоу или историческо събитие. А заради ужасния инцидент със звездата на "Червения динамит" Кристиан Ериксен. Халфът колабира на терена и единствено бързата намеса на главния съдия Антъни Тейлър, капитана на Дания Симон Кяер и лекарските екипи, сред които и доктор Валентин Великов, спасиха живота на Ериксен.

Но няма да се връщаме към този случай. В следващите редове ще разкажем за Виктор Атанасов, един от талантливите български футболисти, който е преминал през същия тежък път като на Ериксен. Играещ на поста ляв защитник, у нас е тренирал в школите на ЦСКА и Академик София. Определян е за един от перспективните ни футболисти и играл заедно с редица настоящи и бивши национали на България като Михаил Александров и Ивайло Димитров. "В момента като се сетя, че съм играл с тях, както и още с Марк Григоров, Николай Чипев и Кирил Брестовички, се усмихвам", започва разговорът ни с Виктор, преди да преминем към тежкия инцидент с него. Но големият проблем в света на спорта е, че тези случаи зачестяват. В днешно време звездите са определяни за модерните гладиатори. Тежкият график ги изцежда напълно, хората, които ги управляват, не се интересуват от здравето им, мислят единствено как да изкарат милиони и милиарди на техен гръб.

Но да се върнем към Виктор Атанасов. След като се преборва за титулярно място в различните възрастови граници в школите на ЦСКА и Академик, идва моментът за пробив и в мъжкия футбол. Пред погледа на множество скаути той излиза в мач срещу "армейците", но контузия в началото малко забавя момента за пробив, но и не го проваля. Напротив, търпението винаги се възнаграждава. "Уви, тогава не ми беше писано, но се върнах по-силен. И после явно са ме забелязали. Бях на среща с г-н Емил Данчев (да, същият Емил Данчев, който представляваше и Димитър Бербатов). Това беше голяма чест. И се оказа, че има вариант да отида на проби в Бенфика", разказва ни Атанасов.

Няма смисъл да споменаваме за школата на португалския гранд, една от най-големите люпилни на таланти в света. "Разбира се, бях на седмото небе. Всеки ден тренирах като луд и учих езика. Не мислех за нищо друго, но поради някакви обстоятелства, нещата не се получиха. Нямах повиквателна за националния отбор, а това беше една от най-големите ми мечти", продължава Виктор. 

Пътят му го отвежда до австрийския гранд Рапид Виена. "Там всички ме посрещаха с: "О, българин – Трифон Иванов". И това беше много готино". Но езиковата бариера, тежките тренировки и особено фактът, че Виктор е от друга държава, натежават. "Не успях да се наложа и потърсих друго решение. Отидох да играя за клуб на име Швехат. Условията бяха на топ ниво, въпреки че тогава бяха в трета лига. Но в нея бяха всички втори отбори на грандовете – Рапид Виена, Адмира Вакер и др. Имаше наистина голямо поле за изява", казва ни още Атанасов, като в онзи момент дори не подозира през какъв кошмар ще трябва да премине.

В Швехат той е единственият чужденец, което не се харесва на треньора и след малко повече от година решава да пробва ново предизвикателство в Австрия. Преминава в отбор от по-долните дивизии, но признава, че е допуснал грешка с това решение, защото изкачването обратно към горните нива е много трудно. "Просто ми се играеше футбол, но не проучих нещата и грешката е изцяло моя".

И така идва ноември 2012 г. Да, същата онази година, в която сърцето на звездата на Тотнъм Фабрис Муамба спря за цели 78 минути на терена. Същата година още няколко футболисти преминават през това. Включително и Виктор.

Времето е ужасно – вятър и дъжд в подножието на Алпите, Атанасов вкарва гол след корнер и отборът му повежда с 1:0. Връща се към собствената си половина за подновяване на играта, но изведнъж спира да тича, едва си поема дъх. Опитва се да каже нещо, но в този момент колабира. "Има много подобни случаи и за съжаление, малко хора оцеляват", разказва Виктор.

Той е над половин час в безсъзнание, но за огромен късмет и радост, има съотборник, който буквално го поддържа жив, докато пристигне хеликоптер да го вземе от терена. Да, правилно разбрахте – хеликоптер каца на терена и го откарва в болница, докато ние нямаме нито един спасителен хеликоптер. И отново късмет, че инцидентът се е случил в Австрия, а не у нас.

Но да не се отклоняваме от темата. Човекът, спасил живота на нашето момче, е Daniel Gutdeutsch (б.р.: нарочно изписваме името му така, за да не го объркаме). "Освен футболист, той работеше и в Samariterbund. Това е нещо като Червения кръст. Той и още едно момче от другия отбор, за съжаление не знам името му, ми правеха сърдечен масаж до идването на хеликоптера. Бог да ги пази, винаги ще съм им благодарен", разказва смразяващата история Виктор.

Оцелява, но после идва най-трудният момент – тежкото възстановяване. "Нямам реален спомен от случилото се, но няма да забравя как се събудих в болницата. Имам един спомен и не знам дали е било сън, но за мен беше доста реално преживяване. Имаше момент, в който летях към облаците, точно видях портите, изведнъж погледнах надолу и се видях как лежа в леглото. После все едно душата ми се върна рязко и се събудих в интензивното отделение на болница AKH във Виена. Беше голям шок, изпитвах огромни болки в гърдите, бях и много неадекватен заради всички медикаменти. Тогава не осъзнах какъв късметлия съм", продължава с разказа си Виктор.

Лежи в болницата в продължение на един месец, всеки ден минава всякакви изследвания. "Както се казва, започнах да уча за живота от "А" и "Б". Много трудно ходех, не можех да запомня нищо и не знаех дали ще се оправя. Благодарение на семейството ми, успях да се оправя. Всеки ден разходки и надъхване, че няма да се предавам. Екипът от лекари, които се грижеха за мен, бяха на световно ниво и съм им безкрайно благодарен и на тях. Имаше момент след няколко години, когато се върнах в болницата, за да видя хората, които са се грижили за мен, да им благодаря от цялото си сърце и да се видим, когато вече съм адекватен", казва Атанасов.

По думите му, по време на възстановяването, е изглеждал ужасно. "Бях станал кожа и кости. След години един голям човек и приятел ми сподели, че лекарят му е казал колко минимални са шансовете да се оправя, камо ли да се възстановя напълно и да бъда с ума си. Даже искаха да правят филм за мен, за да покажат колко силен е човекът, как всичко може да се оправи с воля и сила. Но семейството ми не се съгласи да ме записват как се мятам в леглото неадекватен и слаб. И това е добре, иначе хората щяха да ме гледат в медицинските университети в потрес. Успях да се оправя с помощта на семейството ми – майка ми, баща ми и брат ми. После идват всичките ми приятели и близки хора, които всеки ден бяха до мен. Няма да споменавам имена, но те си го знаят. Обичам ги всичките и ще съм им вечно благодарен", продължава с разказа си Виктор.

Следващите два месеца прекарва в различни болници – в едната да върне нормалния ритъм на мозъка си, в другата да възстанови физиката си. След около три месеца ходене по мъките, Атанасов се прибира в дома си във Виена. "Депресията беше голяма. Около една година изкарах в  лежане, гледане на филми и самосъжаление. Но малко по-малко започнах да се подобрявам. Започнах тренировки по футбол, но не професионално. Ходих на фитнес, тичане и си върнах формата и самочувствието", спомня си още той.

Друг важен факт, който не е за пропускане е, че държавата поема разходите за почти цялото му лечение, което включва и две операции. Вече повече от 10 години Виктор Атанасов живее с дефибрилатор на сърцето, който е спасявал живота, след като два пъти е вдигал пулс над 300 (веднъж 310 и веднъж 320), докато е играл футбол. "Вече имам два рождени дни. От една страна съм на 34 години, а от друга на 11", завършва разказа си Виктор Атанасов.

Този случай трябва да служи като обица на ухото, особено за стадионите у нас. По правилник на БФС, на мачовете е задължително да има лекар, както и дефибрилатор, но не всички стадиони у нас обаче разполагат с това жизненоважно устройство.