Жаклин МИХАЙЛОВ, "Тема Спорт"

България отново е на улиците, народът ликува, новите герои стартират от утре тура с овациите. И отново най-често употребяваната дума е обединение. Преди бяхме съединени, а сега обединени!

Като пряк свидетел на чудото от САЩ 1994 и сега всеки ден пред телевизора от Филипините 2025, откривам ярки паралели между двете събития.

1. Като за начало световното първенство от 1994 по футбол и световното първенство по волейбол във Филипините през 2025 се провеждат на отдалечена дестинация. Американското лято се гледаше късно през нощта, това във Филипините в ранните часове на деня. И ако прибавим сеулската Олимпиада през 1988, явно на българския спорт най-много му върви, когато е далеч от родината. За да триумфираме задължително трябва да не сме на нашия Стар континент.

свързани статии

2. И тогава, и сега българският национален отбор изигра точно 7 мача, което е максималното количество като възможности и при футбола, и при волейбола. Все пак в Америка бяхме четвърти, а във Филипините втори, но трябва да се признае, че и в двата случая нямаше вариант по средата за третото място. Ако не бяхме стигнали до финал във Филипините, вероятно нямаше да има и медали.

3. По ирония на съдбата с разстояние от 31 години отново черната котка за още по-големия триумф се казваше Италия. „Скуадра адзура“ ни спря за футболното злато в Америка, същото се случи в неделя във Филипините. Тогава ни торпилира Роберто Баджо с двата си бързи гола в началото на мача, сега надеждите ни унищожи Матия Ботоло със серията от силни сервиси в първия и четвъртия гейм. Тогава обаче имахме на разположение оправданието със съдията Киньо, сега съдийският фактор изобщо не бе от значение. Между другото, любопитно е, че знамената на Италия и България са в бяло, зелено, червено и за американците бе много трудно да ги различат. Вероятно същото е било и за филипинците.

4. Общото може да се открие и в предварителната обстановка преди шампионатите. В Америка отидохме с единствената задача да запишем най-накрая победа на световно първенство. Не беше ни се случвало в предишните ни 16 двубоя, не стана и в 17-ия срещу Нигерия, каръка счупихме в 18-ия срещу Гърция. Победи на световно първенство по волейбол сме имали в огромни количества, само при домакинството през 1970 имаме такива цели 10. И въпреки това целите пред отбора във Филипините бяха скромни – да излезе от групата. В Америка го направихме като втори, във Филипините станахме първи.

5. От написаното в точка 4 следва, че по един и същ начин е бил преодолян Рубикон в САЩ и Филипините – във втория мач от турнира. В Чикаго през 1994 година България излезе за всичко или нищо срещу елините. И ги пребихме с 4:0. Идентично започна вторият ни мач във Филипините срещу Словения. В първите два гейма ги унищожихме с 25:19 и 25:14. Вторият гейм бе най-убедителният ни в целия турнир. И усещането ми в онзи момент бе същото както преди 31 години, когато разнищвахме по всички компоненти гърците – предстои нещо велико във Филипините. Между другото, прогнозирах го в Съботния ми коментар от 20 септември, цитирам: „Братята Александър и Симеон Николови могат следващата седмица да направят спортното лято златно“. Явно съм излязъл пророк или пък материята волейбол ми е много ясна.

6. И след като се похвалих без да чакам циганката да го направи, отивам към още една поразителна прилика. Преди да започне четвъртфиналният мач със САЩ в четвъртък, казах на приятел, че България ще победи с обрат в мача. Признавам, че се позовах на срещата в София през 1995, когато Германия поведе с 2:0 на полувреме, а през второто България обърна до 3:2. Но и в Америка пред очите ми на стадион „Джайънтс“, Германия поведе с 1:0 и България ги обърна до 2:1. Във Филипините американците доминираха напълно в първите два гейма и по всичко изглеждаше, че нашата приказка свършва, но ние и така сме си доволни, защото момчетата вече бяха изпълнили поставената задача. Уверявам ви, че абсолютно същото чувство ме бе завладяло и преди 31 години в Ню Джърси. Кой е очаквал България да стигне до четвъртфинал и там да играе с актуалния световен шампион. На практика и в двата случая малка България победи съответно световните колоси Германия и САЩ.

7. В Америка подкрепата за България на стадиона идваше изцяло от имигрантската ни общност. С течение на първенството обаче България си спечели изцяло симпатиите на местната публика, която беше на наша страна в мачовете с Германия и Италия. Същото изглежда се случи във Филипините, където благодарение на чара на двамата братя Николови, поне младата част от зрителите неистово бяха на страната на България.

8. Няма как да не стигна и до приликите между главните герои. Вече 31 години наричаме къде шеговито, къде уместно Димитър Пенев – Стратега. С пълно право, защото интуицията на гения от Мировяне бе в основата на успех за какъвто не бяхме и мечтали. Също толкова е сигурно, че без него никога нямаше да го постигнем. Във Филипините стратегът с главна буква бе италианецът Джанлоренцо Бленджини, който свойски ще наричам Кико. И ще му кажа, че няма по-голяма чест от тази да бъде сравнен с Димитър Пенев! Той обаче напълно го заслужава, защото наистина стратегически допринесе за победния ни ход. И за да не бъда голословен, само ще акцентирам върху победата над Словения, която бе спечелена от неговите преразглеждания в петия, решителен гейм. Съвсем друг ход на събитията щеше да се получи, ако не България, а Словения бе спечелила с 3:2 тогава.

9. Но колкото и важен да е треньорът, под прожектори винаги са звездите. В Америка отидохме с една мегазвезда Христо Стоичков и там произведохме още една в лицето на Красимир Балъков. Във Филипините безспорно целият свят прикова очи в двете ни мегазвезди – Александър Николов и Симеон Николов. Изобщо не преувеличавам като казвам, че двамата сега бият по популярност който и да е друг волейболист в света. Световните шампиони Джанели, Микелето, Романо им дишат прахта. И ако бъде въведен аналог на Златната топка, то през 2025 година със стопроцентова сигурност ще я спечели Алекс Николов.

10. И накрая, за да разваля хубавото впечатление, ще сложа катран в чашата с омайна течност. Както казваше един гражданин на Перник през 90-те години на миналия век –искам да кажа колко съм възмутен. И тогава, и сега страшно много ме отвращава начинът, по който политиците си греят мръсните ръчички върху огъня на народната любов. Малко неща останаха на този свят, които могат да ми нарушат душевното равновесие, но нашите политици са способни да го сторят. Как обичат само да се отъркат в чуждата слава в опит да извлекат някакви дивиденти за собствено ползване. Уви, няма какво да се направи – и през 1994, и през 2025 България пак си е същата. Но пък нали волейболистите ни обединиха, дори и с такива като нашите политици!